Скандинавизмът (на датски: skandinavisme; на норвежки: skandinavisme; на шведски: skandinavism; на исландски: skandinavismi), наричан още скандинавианизъм или панскандинавизъм, обхваща литературно, езиково и културно движение, което се фокусира върху популяризирането на общо скандинавско минало, споделено културно наследство, обща скандинавска митология и общ език или диалектен континуум (произлизащ от общия праезик – старонорвежкия); движението води до създаването на съвместни периодични издания и дружества в подкрепа на скандинавската литература и езици. То е най-популярно сред датчаните и шведите.

Според норвежкия историк Свере Баге, преди формирането на държавно организирани кралства, регионът Скандинавия е била културно и езиково хомогенен.

Панскандинавизмът като съвременно движение възниква през XIX век, но началото на разпространението му е поставено още век по-рано в литературните и научните среди. Панскандинавското движение се развива успоредно с движенията за обединение на Германия и Италия. За разлика от германския и италианския си аналог, проектът за изграждане на скандинавска държава не се увенчава с успех и вече не се преследва като цел. Движението достига своя разцвет в средата на XIX век, подкрепяйки идеята за скандинавско единство.

Инициативата за движението идва от датски и шведски студенти през 40-те години на XIX век, като център на дейността е областта Сконе. Първоначално политическите елити в двете страни – включително абсолютният монарх Кристиан VIII и Карл XIV Йохан с неговото „еднолично управление“ – се отнасят с подозрение към движението. То представлява значима сила в периода 1846–1864 г., но впоследствие затихва, запазвайки силна подкрепа единствено сред шведскоговорящото население на Финландия.

_{Изображение от плакат от XIX век, показващо (от ляво надясно) норвежки войник, датски войник и шведски войник, хванали се за ръце. Норвежкият и шведският флаг включват знака на Шведско-норвежката уния (1814 – 1905). (Credit: Public Domain, via Wikimedia Commons)}

Крахът на панскандинавизма настъпва през 1864 г. с избухването на Втората война за Шлезвиг-Холщайн. Шведският крал Карл XV (който е бил и крал на Норвегия под името Карл IV), управлявал от 1859 г. до смъртта си през 1872 г., въпреки че е подкрепял панскандинавизма, не успява да помогне на Дания във войната.

Датският писател Ханс-Кристиан Андерсен става привърженик на скандинавизма след посещение в Швеция през 1837 г. и решава да напише стихотворение, което да изрази връзката между шведи, датчани и норвежци. Именно през юли 1839 г., по време на посещение на датския остров Фюн, Андерсен за първи път написва текста на стихотворението си „Аз съм скандинавец“ (Jeg er en Skandinav). Андерсен създава творбата, за да улови „красотата на северния дух и начина, по който трите сестрински нации постепенно са се сближили“, като част от скандинавски национален химн. Шведският композитор Ото Линдблад пише музика към стихотворението, а композицията е публикувана през януари 1840 г. Популярността ѝ достига своя връх през 1845 г., след което тя рядко се изпълнява.

През 1923 г. е създадена фондацията „Клара Лахман“ с цел насърчаване на скандинавското единство чрез културата.