News

Пръв директор на Националния археологически музей на България и пръв преподавател по антична археология, класическа филология, епиграфика и нумизматика в Софийския университет. Заедно с чехите Карел Шкорпил – историк, археолог и музеен деец, и брат му Херман Шкорпил – археолог, музеен деец, геолог, ботаник, архитект и библиотекар, Добруски полага основите на българската археология.

Вацлав Добруски (на чешки: Václav Dobruský) е роден 11 август 1858 г. в град Херманув Местец (Херманщеттел), тогава в Източна Бохемия, Австрийска империя (днес в Пардубицкия край на Чешката република). Завършва Философския факултет на Карловия университет в Прага, където учи старогръцки и латински. След частичното освобождение на част от България (създаването на автономна Източна Румелия през 1878 г.), той е поканен в страната, както много други чешки интелектуалци от това време. От 1880 до 1886 г. преподава латински в Областната реална гимназия в град Пловдив, столицата на Източна Румелия. Именно през това време той започва своите изследвания върху археологията на Тракия и средновековната българска епиграфика.

Година след обединението на България през 1885 г., Вацлав Добруски се премества в София, столицата на Княжество България. Между 1886 и 1893 г. е учител по латински език в Първа мъжка гимназия в София. От 1890 до 1910 г. е частен доцент по антична археология във Висшето училище (сега Софийски университет). През 1893 г. е назначен с указ на княз Фердинанд I за директор на новосъздадения Национален археологически музей и организира първите изложби на музея, базирани на музеите в Прага и Виена. Организира подреждането на сбирките в музея като взема за образец устройството на музеите в Прага и Виена. Предприема прибирането на всички открити в страната подвижни археологически паметници.

През 1886 г. Вацлав Добруски пише „Няколко сведения за изтурчването на родопските българи“. През 1889 г. Министерството на народното просвещение на Княжество България изпраща Добруски да проведе археологически проучвания в Западна България. Той посещава и проучва много населени места – градове и села, обобщава съществуващата литература по въпроса, която започва с книгата на Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът“ и в резултат написва една голяма статия „Археологически издирвания в Западна България“, която публикува в „Сборник на народни умотворения, наука и книжнина“, кн. II, 1890 г.. сс. 1-45.

_{Вацлав Добруски през 1893 г. (Credit: AnonymousUnknown author, Public domain, via Wikimedia Commons)}

Вацлав Добруски е първият археолог, правил проучвания в пространството под базиликата „Св. София“ през 1893 г. Той лично ръководи разкопките при село Гиген, на асклепиона при село Златна Панега през 1903–1906 г., нимфеума при село Огняново през 1904 г., на древните градове Ескус (1904–1905) и Никополис ад Иструм (1906–1909). Тези и други открития увеличават колекцията на Националния археологически музей от първоначалните 343 предмета и 2357 монети до 5504 предмета и 16 135 монети до 1 февруари 1910 г., когато чешкият учен и изследовател се пенсионира като директор на музея, за да бъде заменен от Богдан Филов.

През 1907 г. Вацлав Добруски поставя началото на българската археологическа периодика с издаването на „Археологически известия на Народния музей в София”. Той е автор на над 50 статии за античната археология, епиграфика и история. Публикува серия от статии под надслов „Материали по археологията на България” (1894–1901).

През 1910 г. Добруски става жертва на интриги и е принуден да напусне както поста си на директор на музея, така и Софийския университет. Завръща се в Прага през 1911 г. и от 1912 до 1914 г. преподава римска и гръцка нумизматика в Карловия университет, където става доцент. От 1916 г. до смъртта си ръководи библиотеката на Кралското научно дружество (днес Академия на науките) в Прага, Австро-Унгария.

Умира на 24 декември 1916 г. в Прага. Погребан е във Винохрадското гробище.

Вацлав Добруски е бил женен и със съпругата си Марие, по баща Тоужимска (1859–1935), имат шест деца, родени между 1885 и 1898 г.