Рене Клеман е един от най-изтъкнатите френски режисьори на следвоенния период. Неговите филми определят лицето на следвоенното френско кино до появата на т.нар. „френска нова вълна“ – направление във френското кино от края на 50-те и 60-те години на XX век. 35 на брой са филмите, които той режисира по време на кариерата си, като на 11 от тях е и сценарист.

Рене Клеман е единственият френски режисьор, спечелил два пъти наградата „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм – за „Отвъд портите“ (1951) и след това за „Забранени игри“ (1952). Той е най-награждаваният френски режисьор на филмовия фестивал в Кан, с пет спечелени награди между 1946 и 1954 г.

Репутацията на Клеман се простира особено в Съединените щати, където открива някои от водещите фигури във филмите си – Антъни Пъркинс, Джейн Фонда, Чарлз Бронсън, Фей Дънауей. Под негово ръководство снимат и някои от най-големите френски и италиански кинозвезди, като Жан Габен, Жерар Филип, Жан-Луи Трентинян, Франсоа Перие, Жан Маре и Леа Масари, но най-голямото му достижение при режисирането на актьори е работата му с Ален Делон. Рене Клеман е първият, който възлага на най-харизматичния актьор в историята на киното изключително трудна филмова роля – това дава възможност на младия французин да разкрие невероятната си и неподозирана до този момент способност да „влиза“ в кожата на герои, произвеждащи измамно впечатление, зад чиито красива външност се крият сложни и противоречиви характери. Клеман първоначално не е смятал, че Делон е готов да интрепретира такива роли но впоследствие решава да рискува, като по време на снимките майсторски оформя гениалните артистични изблици на все още неопитния актьор. Годината е 1959-а, филмът е „Под яркото слънце“, един от най-големите киношедьоври за всички времена.

Творчеството на Рене Клеман е противоречиво. Понякога е наричан техник без душа, друг път е издигнат до ранга на един от най-добрите френски режисьори. Той сменя стилове и жанрове във филмите си: от литературни адаптации до трилъри и психологически произведения, както и спомени за Втората световна война.

Творчеството на Рене Клеман често е критикувано от младите автори на френската нова вълна, въпреки постоянните му иновации в заснемането, по-специално кадрите в градски екстериори, където актьорите играят пред скрити или мобилни камери – иновация, която придава истинност и документално измерение на няколко от филмите му.

Понасяйки много агресивна критика от режисьора Франсоа Трюфо, Клеман остава наранен и огорчен, като се има предвид, че кариерата му е била ограничена, подобно на много френски други режисьори, които също са били обект на критики от френското списание за кино Cahiers du cinéma.

„Всеки мой филм е сбор от всичко, което съм научил преди това във всички области“, заявява Клеман.

_{Рене Клеман през 1950 г. (Credit: Harry Pot / Anefo, CC0, da Wikimedia Commons via Wikimedia Commons)}

Живот и кариера

Рене Клеман е роден на 18 март 1913 г. във френския град Бордо, в семейството на декоратор. Ентусиазиран от професията на баща си, той започва да учи архитектура. Рано се увлича по филмовата среда и започва да прави 16-милиметрови филми. През 1933 г. заснема първия си 35-милиметров филм, „Сезар сред галите“, късометражен анимационен филм. През 1934 г., докато работи като асистент-режисьор и съсценарист, се запознава със сценариста и главен актьор Жак Тати на снимачната площадка на комедийния късометражен филм „Търси се грубиян“. През 1936 г. те си сътрудничат по „Пази се от лявата си страна“, комедиен късометражен филм, също с тема бокс, който Клеман режисира. По време на военната си служба Клеман става киномеханик в Службата за кинематография на въоръжените сили. След военната си служба режисира още няколко късометражни документални филма в Арабия и Северна Африка, където се разболява от тиф и е арестуван няколко пъти по време на снимките на късометражния филм „Забранена Арабия“ (1937), заснет в Йемен.

След края на Втората световна война Рене Клеман дебютира в игралното кино. Комитетът за освобождение на френското кино (Comité de libération du cinéma français) (чиито членове са Жак Бекер, Жан-Пол льо Шаноа и Луи Дакен) е толкова впечатлен от късометражния филм на Клеман „Тези на релсите“ (1942), че му възлага да направи документален филм за съпротивата на френските железопътни работници по време на германската окупация. Филмът е подходящо озаглавен „Битката на релсите“ (1946), режисиран е в реалистичен стил, постига успех успешен сред публиката и критиката, отличен с наградата на журито на новооткрития филмов фестивал в Кан въпреки че проектът датира от 1939 г., когато в Италия, тъй като киното не е сред приоритетните задачи, филмовият фестивал навлиза в криза.

„Битката на релсите“ привлича толкова много зрители, че писателят Жан Кокто моли Клеман да бъде негов асистент-режисьор на „фантастичния“ му филм „Красавицата и звярът“ (1946). Година по-късно този първи пълнометражен филм, излъчен по кината, е успешен, с което дава началото на кариерата на Рене Клеман. Филмът изобразява съпротивата на железопътните работници по време на германската окупация, като печели на режисьора си наградата на журито на филмовия фестивал в Кан през 1946 г. Същата година Клеман представя „Тихият баща”, трагикомедия, също развиваща се в средата на френската съпротива, която кара френските боксофиси да се покачват още повече. „Прокълнатите “ (1947), третият му пореден хит, се развива в края на Втората световна война, но този път в средата на бягащи нацисти и колаборационисти. Пробивът на младия актьор Анри Видал идва с ролята му на отвлечен лекар в тази драма. Клеман завършва 40-те години на века с участието на Жан Габен в трагикомедията „Отвъд портите“, която е хит сред публиката и печели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм през 1951 г.

В романтичната драма „Стъкленият замък “ (1950), базирана на роман на Вики Баум, Мишел Морган и Жан Маре играят влюбени, които преживяват кратка романтична връзка. Две години по-късно Клеман възражда успеха си с многократно награждаваната драма „Забранени игри”, базирана на романа на Франсоа Боайе. В този четвърти филм, вдъхновен от Втората световна война, малката Брижит Фосе дебютира на петгодишна възраст.

През 50-те години на века Рене Клеман прави филмови адаптации на три други романа.

Той адаптира „Г-н Рипоа и Немезида“, посмъртно публикуван роман на преждевременно починалия Луи Емон, под заглавието „Г-н Рипоа“ (1954). Жерар Филип изпълнява главната роля на женкар, който в крайна сметка става жалък. Актьорът определя особеностите на работата на Клеман по следния начин: „Всеки път Рене Клеман прави три филма. Той пише сценариите – и това е първият му филм. След това снима по сценария си, който променя колкото е възможно повече – това е вторият му филм; след това, с враждебност и недоверие към предишната си работа, монтира и дублира филма – това е третият му филм.“

Натуралистичната драма „Жервез“ (1956), тясно базирана на романа на Емил Зола „Затворникът“, е голям хит сред публиката и печели наградата „Купе Волпи“ на филмовия фестивал във Венеция.

Драмата „Тази гневна епоха“ (1958), заснета от Клеман, е базирана на автобиографичния роман на Маргьорит Дюра „Баражът срещу Тихия океан“.

През 1959 г. Клеман прави филмова адаптация „Талантливият мистър Рипли“, роман от Патриша Хайсмит, под заглавието „Под яркото слънце“. Сюжетът преплита трима централни герои: Филип Грийнлийф, богат и безгрижен наследник, неговата спътница Мардж и Том Рипли, млад мъж без финансови средства, изпратен от бащата на Филип, за да го убеди да се върне в Сан Франциско за сума от 5000 долара. Този триъгълник на взаимоотношенията води до престъпление: Рипли убива Грийнлийф и приема неговата самоличност, за да присвои имуществото му. За този си филм Клеман е искал да ангажира млади актьори с хубав външен вид, за да може външният вид на героите да прикрие вътрешните им напрежения. По съвет на Жорж Бом, Клеман гледа филма на Мишел Боарон „Слаби жени“ от 1959 г.: той намира Делон за тромав, несигурен, но разпознава в неопитния актьор неоспоримата му сила на съблазнител. След това режисьорът решава да се срещне с него и му предлага да играе Филип Грийнлийф. Жак Шарие е предвиден да изпълни Рипли.

Делон бива поканен в дома на режисьора, за да потвърди ангажимента си, в присъствието на Бела, съпругата на Клеман, и продуцентите, братята Хаким. След като проучва сценария, Делон отказва и заявява: „Съжалявам, но мисля, че трябва да играя Рипли. Разбирам тази роля, чувствам я, тя е за мен, докато Грийнлийф...”. Той си спомня реакцията на продуцентите: „Беше ужасно. Братята Хаким, особено Робърт, крещяха: „“Как смееш?! Малък персонаж като вас, който тепърва започва, който е нищо! Как смеете, как можете да си позволите да говорите така пред г-н Клеман и продуцентите, които сме ние?! Предлагат ви роля, трябва да се смятате за щастлив...”. Делон отвръща: „Извинете, господине, не ви познавам, но знам кой сте, какво сте направили. Не проявявам неуважение, просто си позволих да кажа, че ролята на Грийнлийф не е за мен, докато ролята на Рипли...”. После актьорът отново започва да спори, обсъждането продължава, тонът се повишава и изведнъж настъпви тишина. И в тази тишина от другия край на хола се чува гласът на седящата на дивана Бела: „Скъпи, малкият е прав!”.

До четири часа сутринта Бела обяснявала защо малкият е прав“. Клеман накрая се предава и успява да убеди продуцентите: ролята на Рипли е поверена на Делон. Ален никога няма да забрави този момент. За участието си във филма той получава хонорар от 35 милиона франка, същият като този за филма „Пътят на учениците“ (1959), но този път като главен актьор, на 23-годишна възраст. Шарие се оттегля и ролята на Грийнлийф е възложена на френския актьор Морис Роне. Ролята на Мардж Дювал първоначално е била предвидена за немската певица и модел Криста Пефген, позната като Нико, но впоследствие е поверена на френската актриса Мари Лафоре, а Делон започва тайна интимна връзка с разстроената Нико.

Снимките се провеждат от август до октомври 1959 г., главно в Южна Италия. Делон показва голяма отдаденост на ролята си. Делон и Клеман бързо развиват почти синовни отношения. Трудни сцени, като убийството на лодката, са заснети при екстремни метеорологични условия. Делон се разбира добре с Роне, с когото впоследствие се сприятелява, и с годеницата си, актрисата Роми Шнайдер, която се появява във филма, но не е посочена в надписите. „Под яркото слънце“ излиза през март 1960 г., по средата на Алжирската война. Плакатът изобразява Делон, без риза, на фона на синьо небе. Критиците са във възторг. Филмът привлича 2,4 милиона зрители, а Патриша Хайсмит оценява играта на Делон. Успехът е и международен, а Делон се превръща в световна звезда.

Актьорът, който оттук-нататък винаги ще бъде дълбоко благодарен на Рене Клеман, споделя:

Моят учител е Рене Клеман. Той ме научи на всичко, даде ми всичко. „Под яркото слънце": никой в света никога не ме е режисирал като него. Когато снимах сцена и тя му харесваше, идваше при мен и ми казваше: „Благодаря ти, мой малък Ален". Той беше най-големият режисьор, най-големият оператор. Колко бях нещастен, когато си отиде! Другите най-велики? Висконти, Мелвил, Лоузи...

В следващите години Клеман и Делон подновяват сътрудничеството си още три пъти в комедията „Каква радост е да живееш“ (1961), в трилъра „И котката е хищник“ (1964) и в „Гори ли Париж?“ (1966).

Относно работата си с Клеман актрисата Джейн Фонда споделя едно доста странно желание на режисьора, което той изказва пред нея по време на снимките на „И котката е хищник“. „Той искаше да си легне с мен, защото по думите му героинята ми трябва да изживее оргазъм във филма и той трябвало да види какви са моите оргазми. Каза го на френски, така че аз се престорих, че не го разбирам", разказва Фонда.

Амбициозната суперпродукция „Гори ли Париж?“ (1966) е военен филм със силен документален уклон. Филмът е предназначен да отбележи Освобождението на Париж през 1944 г. Последните седмици на Втората световна война в Париж са щателно заснети, отчасти благодарение на впечатляващо големия брой френски и американски актьори. Но въпреки звездния актьорски състав и сценария, написан от писателя и драматург Гор Видал и кинорежисьора и сценарист Франсис Форд Копола, филмът не постига успех, оставяйки равнодушни не само зрителите, но и критиката.

В трилъра „Пътникът на дъжда“ (1970) Чарлз Бронсън в ролята на таен агент играе игра на котка и мишка с Марлен Жобер, изпълняваща ролята на жена, убила нападателя си. Филмът постига голям търговски успех във Франция. Драмата „Къщата под дърветата“ (1971) е с участието на Фей Дънауей и Франк Лангела в ролите на американска двойка, която се мести в Париж, чиито деца са отвлечени. В криминалния филм „Преследването на заека през полето“ Тони Кардо, в чийто образ се превъплъщава Жан-луи Трентинян, по време на бягство случайно се засича с гангстерски бос, чията роля е изпълнена от американския актьор Робърт Райън.

_{Рене Клеман през 1995 г. (Credit: JJ Georges, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons)}

През 1973 г. Рене Клеман е член на журито на VІІI Московски международен филмов фестивал.

Трилърът „Бавачката“ (1975) е последният филм на Клеман. След това, на 63-годишна възраст, Клеман прекратява кариерата си.

Член-основател на Института за напреднали кинематографични изследвания (IDHEC), Клеман е избран в Академията за изящни изкуства, катедра, прехвърлена към секцията за кино и аудиовизия, създадена през 1985 г. Той е президент на Академията и Института през 1990 г.

Рене Клеман умира през 1996 г. на 82-годишна възраст в Монако.

Почит

През 1982 г. Ален Делон режисира „Неукротимият“ – филм, посветен на човека, когото нарича свой учител: Рене Клеман.

През 2013 г. Френската кинотека му отдава почит през целия месец юни, с пълна прожекция на неговите произведения, включително късометражни филми, реставрация на няколко филма в нов печат, кръгла маса и прожекция на документалния филм на Ален Ферари.

През 2021 г. ADRC и Кинофестивалът Ла Рошел (FEMA) обединяват сили, за да представят ретроспектива, посветена на Рене Клеман.

През юни 2022 г. „Г-н Рипоа“, дълго време неизлъчван, е пуснат отново в кината и получава признание от критиката.

Награди

Филмов фестивал в Кан:

1946: Международна Гран При за най-добър режисьор и Международна награда на журито за „Битката на релсите“

1947: Голямата награда (Гран При) – приключенски и детективски филми за „Прокълнатите“

1949: Награда за най-добър режисьор за „Отвъд портите“

1952: Голямата награда „Независим“ на филмовия фестивал в Кан за „Забранени игри“

1954: Специална награда на журито за „Г-н Рипоа“

Награда „Сезар“ за кино:

1984: Почетен „Сезар“

„Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм:

1951: за „Отвъд портите“

1953: за „Забранени игри“

Венециански филмов фестивал:

1952: „Златен лъв“ за „Забранени игри“

1952: Награда „Фемина“ за „Забранени игри“

1952: Награда на американските критици за най-добър френски и чуждестранен филм – за „Забранени игри“

1953: Награда на японските критици за „Забранени игри“, Токио

1953: Най-добър световен филм на английски език, Лондон

1956: Награда на ФИПРЕСИ за „Жервез“

Награда за най-добър френски филм от Френския съюз на филмовите критици:

1946: за „Битката на релсите“

Награди „Синя лента“ за най-добър чуждоезичен филм:

1954: за „Забранени игри“

1957: за „Жервез“

„Бодил“ за най-добър европейски филм:

1954 за „Забранените игри“

Награда „Едгар Алън По“ за най-добър чуждоезичен филм:

1962: за „Под яркото слънце“

Награда „Кинема Джунпо“ за най-добър чуждоезичен филм:

1954: за „Забранени игри“

1957: за „Жервез“

Селекции

Филмов фестивал в Кан:

1946: Голямата награда за „Битката на релсите“ и „Тихият баща“

1949: Гран При за „Отвъд портите“

1954: Голяма награда за „Г-н Рипоа“

1961: Златна палма за „Каква радост е да живееш“

Оскар за най-добър чуждоезичен филм:

1957: за „Жервез“

БАФТА:

1954: Награда за най-добър филм за „Забранени игри“

1955: Награда за най-добър британски сценарий за филма „Г-н Рипоа“ с Хю Милс

Венециански филмов фестивал:

1956: „Златен лъв“ за „Жервез“