News

Ален Делон пробива в киното, заради лицето си, изразяващо необикновена хубост, съчетаваща по особен начин мъжкото и женското начало. Неговото име отдавна е станало нарицателно за красота. Но Делон не е просто красавец, притежаващ перфектна фотогеничност, той е киногеничен, тоест освен статуарната красота, притежава и специалното качество да бъде красив в движение, от всякакъв ъгъл. Никой друг актьор не произвежда такова впечатление с външния си облик, както Делон с неговата леко южняшка хубост, донякъде мистериозна и необяснима. И никой друг актьор не е сравним с него именно по отношение на екранното присъствие. Делон е сякаш създаден за екрана. Неговото главно артистично преимущество е физическата му красота, но именно киногеничността му, е това, което го превърна в символ не само на френското кино, а и на киното изобщо.

Ален Делон не е просто актьор - той е израз на френската култура с нейната изтънчена художественост и култ към красивото. Актьорският стил на Делон, изграден интуитивно, поставя в центъра романтичната красота. Такава, която изразява не само външна хармония, но променя и вътрешните състояния на героите му, дори и най-противоречивите. Такава, която подлага на естетизация всичко, дори и злото. Красота, която ще спаси света.

Любовта е другото явление, което Делон представя като висша ценност във филмите, в които участва. В екранните истории край него и до него вииаги има жени. За повечето от неговите герои жената се явява основен стимул, независима дали е изявен открито или е завоалиран, като целта им винаги е любовта, в тях има стремеж именно към това да предизвикат обич и възхищение в представителките на нежния пол, които са ги увлекли във вихъра на чувствата.

Ролите, в които Делон се превъплъщава са разнообразни, често коренно противоположни; той изиграва и супергерои, и антигерои, но винаги отличаващи се със сложни характери: раздвоени служители на закона и изтънчени престъпници, смели отмъстители и безразсъдни авантюристи, странни интелектуалци, отчаяни аутсайдери...

_{Ален Делон през 1959 г.}

Ален Фабиен Морис Марсел Делон е роден на 8 ноември 1935 г. в Со, департамент Сена. Син на Фабиен Делон, директор на киносалон, и Едит Арнолд, служителка в аптека, той е роден в семейство от долната средна класа. Неговото родословие датира от Жан Делон, роден през XV век. Прадядото на Ален Делон по бащина линия, Фабиен Делон, удостоен с Ордена на Почетния легион през 1892 г., е инженер по мостове и пътища. Неговата баба по бащина линия Мария-Антоанета Еванджелиста е корсиканка. Семейната легенда разказва, че фамилията Еванджелиста е свързана с Бонапарт.

През 1939 г. Ален Делон е на четири години, когато родителите му се развеждат. Тогава той е поверен на приемно семейство, което ще остане за него детска рана, която никога няма да заздравее. Бащата е пазач в затвор, а семейството живее в двора на затвора. По-късно Делон е настанен в католическата пансион. Изключван е шест пъти от училищата, които посещава. Майка му, която се омъжва за втори път за Пол Булон, месар-търговец на деликатеси, прави място за него в семейния дом. Ален взема сертификат за професионална гордост в месарството и работи в колбасарницата на тъста си, който е имал шестнадесет служители.

На 14-годишна възраст Делон има възможността да изиграе ролята на главорез в „Отвличането“, 22-секунден ням късометражен филм, режисиран от Оливие Бургиньон, бащата на един от неговите приятели.

На същата възраст той бяга с цел да отиде да живее в Чикаго, но е арестуван в Бордо. Преди да бъде призован под знамето, Ален завършва военната си служба в Националния флот на 17-годишна възраст. След престой в Център за морско обучение, той продължава военната си служба през 1953 г. в училището за радиотелеграфисти. След като е хванат в кражба на оборудване, френският флот му дава избор между напускане на флота или удължаване на ангажимента му от три на пет години. Първи клас моряк, след това Делон е назначен в ротата за защита на арсенала в Сайгон. Към края на войната в Индокитай той е арестуван за кражба на джип и отиване на разходка, по време на която автомобилът пада в малка рекичка. Лицензът му за радиотелеграфист е отнет и Делон е изключен от флота. Този период оказва дълбоко влияние върху него: той открива военната дисциплина, чувството за чест и знамето на Франция. Делон развива страст към оръжията и е пленен от Жан Габен в „Не пипай мангизите“, филм, който гледа в индокитайската столица. През 1956 г. в Париж, където среща бъдещата Далида, с която след това има връзка, Ален започва да практикува дребни професии, по-специално работи като портиер в „Залите“ и сервитьор в кафене близо до Шанз Елизе. В Монмартър Делон се сблъсква с подземния свят (по-специално бандата „Трите патици“) и жиголата. Романтичната му среща с актрисата Брижит Обер в клуб Сен Жермен го отвежда далеч от тази вселена и променя пътя му. В квартал „Сен Жермен дьо Пре“ той е забелязан от актьора Жан-Клод Бриали, който го кани на филмовия фестивал в Кан, където физиката му и „ангелското му лице” не остават незабелязани. Делон прави убедителни тестове и така се доближава до света на киното, без да има специално обучение като актьор.

В Рим, където Ален Делон живее с Джан Паоло Барбиери, който ще стане известен фотограф, е забелязан от известния американски филмов продуцент и търсач на таланти Дейвид Селзник, който му предлага седемгодишен договор в Съединените щати с изискването той да научи английски. Още във Франция Делон започва да учи този език, но среща режисьора Ив Алегре, който го убеждава да остане във Франция. През 1957 г. актрисата Мишел Корду, чийто любовник е той, убеждава съпруга си Ив Алегре да го наеме да заснеме първия му филм „Когато се намеси жената“. Делон изиграва малка роля заедно със звездата Едвиж Фойлер. Ален Делон казва: „Не знаех да правя нищо. Алегре ме погледна така и каза: „Слушай ме внимателно, Ален. Говори, така както ми говориш. Гледай така, така как ме гледаш. Слушай, както ме слушаш. Не играй, живей." Това промени всичко. Ако Ив Алегре не ми беше казал това, нямаше да имам тази кариера”.

След това Делон се появява в комедията „Бъди красива и мълчи“ от Maрк Алегре, където се сблъсква с Mилен Демонжо, Анри Видал, както и с друг млад актьор, точно такъв като него, начинаещ: Жан-Пол Белмондо. През 1958 г. Делон се среща с Роми Шнайдер на снимачната площадка на филма „Кристин“. Любовта от пръв поглед е взаимна. Той е на двадесет и две, тя на деветнадесет; „сгодената двойка на Европа“ са осветени на 22 март 1959 г. на езерото Лугано в къщата на родителите на семейство Шнайдер под светлината на прожекторите на пресата. Двамата олицетворяват красота, младост, успех и се превръщат в двойка, прославена от шоубизнеса и публиката.

След „Кристин“, където изиграва първата си важна роля, Делон постига първия си успех във „Три наранени жени“. В „Пътят на младостта“, режисиран от Мишел Боарон, той играе син на героя, изигран от Бурвил.

_{Ален Делон с Моника Вити в „Затъмнението“}

През 1960 г. Ален Делон достига ранга на звезда под ръководството на Рене Клеман с „Ярко слънце“, адаптиран по романа „Господин Рипли“ от Патриша Хайсмит, филм, последван през 1961 г. от „Роко и неговите братя“ на Лукино Висконти, който печели специалната награда на журито на филмовия фестивал във Венеция и отличава Делон и Ани Жирардо. През същата година Ален Делон започва кариера като бизнесмен, като купува ресторанта „Камарг“ в старата част на Ница.

През 1962 г. Делон се снима в „Каква радост е да живееш“, режисиран от Клемат. След това участва с Бриджит Бардо в „Известни любови“, костюмен филм, вдъхновен от комиксите на Пол Гордо, заснет от Мишел Боарон. През същата година Делон играе заедно с Моника Вити в „Затъмнението“ на Микеланджело Антониони, филм, който печели специалната награда на журито на филмовия фестивал в Кан. Следват „Дяволът и десетте Божи заповеди“ на Жулиен Дювивие, и незавърщеният „Приключенията на Марко Поло“ на Крисиян Жак.

През 1963 г. Делон участва в „Карамбол“, с режисьор Марсел Блювал. После следва играе ролята му на Танкреди в „Гепардът“ от Лукино Висконти, заедно с Клаудия Кардинале и Бърт Ланкастър; филмът печели "Златна палма" на филмовия фестивал в Кан и това е една от най-великите му роли, като в крайна сметка прави Ален Делон основен актьор в голямото европейско кино. Същата година той се снима в „Мелодия от подземието“, който печели Златен глобус за най-добър чуждоезичен филм в САЩ. По време на снимките на тази класика на детективския жанр Делон се запознава с Жан Габен. Тази поредица от филми се смята за поредица от шедьоври. Ален Делон също се утвърждава като герой от приключенски филм в „Черното лале“ (1964).

По стъпките на „Гепардът“, Делон играе в театъра под ръководството на Висконти, в пиесата на Джон Форд, „Жалко, че е уличница“, заедно с Роми Шнайдер и Даниел Сорано.

През 1964 г. той се опитва да продуцира, в регистъра на ангажираните авторски филми, с „Бунтовниците“ на Ален Кавалие заедно с Жорж Жере и Леа Масари. Участва и в „Любовта и морето“, режисиран от Ги Жил. Същата година, на 13 август, година след раздялата му с Роми Шнайдер (връзката им продължава пет години), той се жени за Франсин Канова (майка на малко момиченце, родено от първия й брак, Франсин ще дебютира в киното през 1967 г. , като Натали Делон във филма на Жан-Пиер Мелвил „Самураят“. Синът им Антъни се ражда на 30 септември 1964 г. в Холивуд, където актьорът подписва дългосрочен договор, защото иска да прави кариера там. Разочарован от качеството на филмите, той прекратява договора си. Кариерата му става международна. Делон работи в Обединеното кралство в „Жълтия Ролс-Ройс“ с Шърли Маклейн и Джордж К. Скот, и в „Мотоциклетът“. В Холивуд той се снима в трилъра „Убийците от Сан Франциско, „Тексас, ние идваме“, пародийния уестърн с Дийн Мартин и военния филм „Центурионите“ на Марк Робсън с Антъни Куин и Джордж Сегал.

През 1966 г. Рене Клеман му поверява ролята на Жак Шабан-Делмас в „Гори ли Париж?“. Превърнал се в сигурна ценност във френското кино, актьорът си партнира с връстниците си: Лино Вентура в „Авантюристите“ (1967) на Робер Енрико, Сента Бергер в трилъра „Дяволски ваш“ (1967) на Жулиен Дювивие и Бриджит Бардо за втори път в „Необикновени истории“, по Едгар Алън По, режисиран от Луи Мал. През юли и август 1967 г. Ален и Натали се снимат заедно в „Самураят“, класиката на Жан-Пиер Мелвил. На следващата година Делон се завръща в театъра за пиесата на Жан Кау, режисирана от Реймон Руло, „Извадени очи“.

През това десетилетие Делон се събира отново със своя учител Клеман за трилъра „И котката е хищник“ (1964), където играе с Джейн Фонда и Лола Олбрайт.

Ален Делон си партнира с Чарлз Бронсън през 1968 г. в детективския филм „Сбогом, приятелю“, режисиран от Жан Ерман, известен също като писател под псевдонима Жан Вотрен. През 1968 г. Делон създава собствена продуцентска компания Адел Продуксионс.

Първият му продуциран филм е „Джеф“ (1969), също режисиран от Жан Ерман. За този филм той моли спътницата си, актрисата Мирей Дарк да играе с него. Ален Делон закрива десетилетието с две класики: „Басейнът“, който е повод за грандиозна среща с Роми Шнайдер пред камерата на Жак Дере, и „Кланът на сицилианците“, среща с Верньой, Габен и Вентура. Играе и в „Хо!“, филм на Робер Енрико, „Мадли“, режисиран от Роже Кахан, отново с Мирей Дарк, и в „Необикновени истории“, на Луи Мале. Междувременно избухва аферата Маркович, именувана на бодигарда му Стеван Маркович, който е открит мъртъв в сметище.

През 1970 г. Делон снима с Жан-Пол Белмондо, единствения му съперник във френското кино, „Борсалино“, класически гангстерски филм на Жак Дере. През същата година Делон отново снима с един от своите учители, Жан-Пиер Мелвил, „Червеният кръг“, заедно с Бурвил, който бележи професионалната му среща с Катрин Деньов и Ричард Крена, и две години по-късно в „Ченге“.

През това десетилетие актьорът развива и довежда до крайност два съществени аспекта на своя кинематографичен характер: фетишът на облеклото (шапка и шлифер) и професионализмът. Откриваме този аспект в „Червеният кръг“, „Ченге“ и „Борсалино и компания“… Заснет през 1974 г., продължението на „Борсалино“ е направено без Белмондо (неговият герой е починал в предишния филм), но с Жак Дере. Същата година Делон приема главната роля в „Зоро“, режисиран от Дучо Тесари.

През 70-те и началото на 80-те Ален Делон се появява в голям брой екшън филми, предимно трилъри, където играе герои или антигерои, понякога трагични: комедията „Лесно, надолу“ с Натали Делон, „Полицейска история“, „Бандата по Борниш“, „Трима мъже за убиване“, заедно с италианската актриса Далила Ди Ладзаро. „Циганинът“ с Бернар Жиродо и Ренато Салватори, и „Като бумеранг“, „Смъртта на един негодник“ с Орнела Мути и Клаус Кински… Участва и в незавършения филм „Умри господарю, умри спокойно“ на Пиеро Скивадзапа и Жак Дере. По същото време той се снима в уестърна „Червено слънце“ на британския режисьор Терънс Йънг, където играе „Гоч“, партнирайки си с Чарлз Бронсън, Тоширо Мифуне и Урсула Андрес.

Делон ще опита нови набези в американското кино, като изиграе една от главните роли в трилъра „Скорпио“ (1973) на Майкъл Уинър, заедно с Бърт Ланкастър и Пол Скофийлд, и в „Конкорд... Летище '79“ (1979) заедно със Силвия Кристел и Робърт Вагнер, които не постига голям търговски успех.

През 1971 г. Делон играе във „Фантазия с бикини“ на Жерар Пирес. Същата година отбелязва първата му среща с режисьора Джоузеф Лоузи в „Убийството на Троцки“, където Делон играе с Роми Шнайдер и Ричард Бъртън. Няколко години по-късно „Господин Клайн“, шедьовърът на Лоузи, чийто главен актьор и продуцент е Делон, участва на филмовия фестивал в Кан през 1976 г. и не печели нищо, но постига голям успех сред критиката. През 1977 г., по време на церемонията за втория Сезар, „Господин Клайн“ печели Сезар за най-добър филм. Ален Делон играе със Симон Синьоре във „Вдовицата Кудерк“ (1971) от Пиер Грание-Дефер.

През 1972 г. играе в „Първата спокойна нощ“ на Валерио Дзурлини, който налага уморения Делон, и в „Имало време едно ченге“, на Жорж Лотнер, и в „Шокова терапия“, режисиран от Ален Жесуа, където Делон се появява гол.

Актьорът отново си партнира със Симон Синьоре в „Изгорелите хамбари“ (1973) на Жан Шапо, а също играе и за последен път с Жан Габен в трагичния „Двама мъже в града“ (1973) , режисиран от Жозе Джовани.

През 1973 г. Делон се радва на международен успех в музикалния свят заедно с приятелката си Далида с песента „Думи, думи“. Сингълът се класира на 3-то място по продажби в Мексико и Португалия и на 10-то във Франция, на 17-то място в Турция и в 28-ма позиция в Япония. През 2012 г. е поставен на 10-та позиция в предходния каталог във фламандския регион. Делон продуцира трилъра „Силова игра“ с британските звезди Дейвид Хемингс, Питър О'Тул и Доналд Плезенс. Ако комерсиалният избор на Ален Делон често е критикуван, трябва да се признае, че той никога не е напускал авторското кино.

_{Ален Делон с Жан Габен и Лино Вентура в „Кланът на сицилианците“}

Ален Делон и Мирей Дарк работят заедно и в „Ледени гърди“ (1974) на Жорж Лотнер и „Човекът, който бързаше“ (1977) на Едуард Молинаро.

През 1974 г. Делон участва и в „Расата на господарите“, филм на Пиер Грание-Дефер. На следващата година блести в „Зоро“, в „Полицейска история“, филм на Жак Дере. Следват „Армагедон“ (1976), филм на Ален Джесуа, „Кенчела сити“ (1976), на Клод Елбаз.

През 1977 г. Делон участва и в „Бандата“, филм на Жак Дере,а на слеващата година продуцира „Внимание, децата гледат“, режисьор Серж Льорой, нетипичен и незабелязан филм, в който актьорът се появява в странна роля.

През 1979 г. играе в „Лекарят“, филм на Пиер Грание-Дефер.

Във френско-швейцарско-съветския филм „Техеран 43“ (1981) Ален Делон, Клод Джейд и Курт Юргенс участват заедно със съветски актьори. Това е и участието на Делон, което довежда броя на зрителите на филма до 47 милиона само в Съветския съюз.

През 1981 г. Делон режисира първия си филм, трилър, „За кожата на едно ченге“, партнирайки си с Ан Парийо, с която има краткотраен роман. Той играе в „Трима мъже за убиване“, където играе Далила Ди Лазаро. Като продуцент, Делон признава, че всички филми, съдържащи думата „ченге“ в заглавието, което той сам е избрал, се оказват комерсиални успехи.

На следващата година актьорът си партнира с Катрин Деньов в „Шокът“, режисиран от Робин Девис, на който Делон е съавтор на адаптацията и диалозите (не за първи път). Актьорът се завръща към режисурата през 1983 г. с „Неукротимият“.

През 1984 г. Делон играе барон дьо Шарлюс в „Една любов на Суон“, по Марсел Пруст, режисьор Фолкер Шльондорф; филмът събира смесени отзиви.

На следващата година актьорът отново се отклонява от ролята си на детективски герой, за да участва в „Нашата история“ на Бертран Блие, което му донася Сезар за най-добър актьор през 1985 г. Следва „Дума на ченге“ на Жозе Пинейро, който има успех сред публиката.

Делон се опитва да поднови имиджа си с фантастичния филм “Преход“ (1986), който продуцира и за който е съавтор на сценария, като играе за първи път от 1962 г. в телевизионен филм, мини-сериала „Кино“, за който той пее и тематичната песен „Като на кино“. Там Делон си партнира със своята „кръстница в киното“ Едвиж Фойлер. След филма „Не будете спящо ченге“ (1988) Ален Делон престава да се изявява като герой на трилъра.

Ако „Нова вълна“ (1990), в който се снима под ръководството на Жан-Люк Годар, му позволява да си върне благоволението на някои критици, той не достига до широката публика, както и с един по-комерсиален филм, трилъра „Танцуваща машина“ (1990). „Завръщането на Казанова“ (1992), адаптиран от Жан-Клод Кариер по романа на Артур Шнитцлер, също не постига очаквания успех.

След това, през 1993 и 1994 г., Ален Делон се снима в два филма под ръководството на Жак Дере, „Престъплението“ и „Плюшеното мече“, по Жорж Сименон), нито един от които не достига до широка публика.

През 1995 г. играе в „Сто една нощ“, филм на Агнес Варда. В „Денят и Нощта“ (1997), под ръководството на писателя и философ Бернар-Анри Леви, Делон участва с Лорън Бакол, но колосалната реклама на филма е последвана от ужасен критичен прием; това търговско фиаско е един от най-големите провали в кариерата на Ален Делон.

На следващата година той се появява в „Бащи-трепачи“, режисиран от Патрис Льоконт: този развлекателен трилър представя, в носталгичен режим, артистичното събиране на Белмондо-Делон, тридесет години след Борсалино, с женското присъствие Ванеса Паради. Въпреки че надминава един милион гледания, филмът не постига очаквания успех. През същата година участва като разказвач в късометражния филм „Музеят на киното Анри Ланглоа“, режисиран от Жак Ришар.

През 1999 г. Делон заявява, че прекратява филмовата си кариера. Той се завръща на сцената през 1996 г., играейки в пиеса от Ерик-Еманюел Шмит, „Енигматични вариации“.

Въпреки че обявява, че ще прекрати филмовата си кариера, Ален Делон се съгласява през 1999 г. да участва във филма на Бертран Блие „Актьорите“, в който отдава почит на Жан Габен и Лино Вентура, Бурвил и Луи дьо Фюнес, Ив Монтан и Симон Синьоре.

През 2001 г. Делон, който година порано се сдобива с швейцарско гражданство, след като 15 години живее в Швейцария, играе полицейския комисар Фабио Монтале от Марсилия в едноименния детективски сериал, който се оказва един от историческите резултати за френската телевизия по отношение на аудитория с 12,4 милиона зрители.

След това играе през 2003 и 2004 г. в ролята на Франк Рива в едноименния телевизионен сериал, заедно с Мирей Дарк. Все още за телевизията, той участва в „Лъвът“ по романа на Джоузеф Кесел и под режисурата на Жозе Пинейро, с дъщеря си Анушка и Орнела Мути.

През октомври 2002 г. Ален Делон и Розали ван Бремен се разделят след петнадесет години съвместен живот. Депресивен, на шестдесет и седем години, Делон често признава пред пресата липсата на желание за живот.

През 2003 г. Клаудия Кардинале, неговият партньор в „Гепардът“ от 1963 г., му връчва Златната звезда на Международния филмов фестивал в Маракеш.

През 2005 г. Делон е кавалер на Ордена на почетния легион от президента на Френската република Жак Ширак за приноса му към изкуството на световното кино.

През 2008 г. той играе ролята на Юлий Цезар в „Астерикс на Олимпийските игри“, но този много бюджетен филм, въпреки повече от шест милиона зрители, е много зле приет от критиците и не постига очаквания успех.

Делон продължава кариерата си на сцената, като по-специално изпълнява през 2007 г. „Мостовете на Медисън“ и през 2008 г. „Любовни писма“, последователно с Мирей Дарк и Анук Еме.

През 2010 г. Ален Делон се появява в телевизионния филм „Един съпруг е твърде много“ заедно с певицата Лори.

Завръща се в театъра през 2011 г. с пиесата „Обикновен ден“ за отношенията баща-дъщеря, която изпълнява заедно с дъщеря си Анушка и Елиза Сервие.

През 2012 г. той се снима в руския филм „Честита Нова година, мамо!“, режисиран от Саркис Андреасян.

Филмовият фестивал в Кан през 2013 г. му отдава почит; по този повод, по време на селекцията Cannes Classics, филмът „Ярко слънце“ е представен в ремастерирана версия. През октомври Ален Делон отново играе в пиесата „Обикновен ден“, но този път на турне из Франция, отново придружен от дъщеря си Анушка.

През 2018 г. той смята себе си за „актьор“, а не за „комик“. Делон ги разграничава по следния начин: „Кариерата ми няма нищо общо с актьорството. Актьорът е призвание. Това е съществената разлика – и тук няма нищо пейоративно – между Белмондо и Делон. Аз съм актьор, Жан-Пол е комик. Комикът играе, той прекарва години в учене, докато актьорът живее. Винаги съм живял в ролите си. Никога не съм играл. Актьорът е случайност. Аз съм злополука. Животът ми е инцидент. Моята кариера е случайност...“

На 19 май 2019 г. по време на филмовия фестивал в Кан той получава Почетна палма за цялата си кариера. След това произнася реч, по време на която се появява разплакан. Американската организация „Жени и Холивуд“ стартира петиция срещу това разграничение, като асоциацията критикува френския актьор за коментарите му за жените, LGBT-общността и имигрантите във Франция.

През 2019 г. Делон участва във „Всяка прилика“, филм на Мишел Денисо, където играе самия себе си.

Ален Делон доверява през юни 2021 г., че иска да снима за последен път преди смъртта си. За този филм той иска „изключителен“ екип с „изключителен режисьор“, със сигурност „жена“, цитирайки Лиза Азуелос.

На 10 септември 2022 г., телевизионен проект, планиран за TV5 Monde и каналите на Canal+ Group, показва Делон да чете текстове на украинския поет Тарас Шевченко, както и „Свобода“ от френския поет Пол Елюар.

Както на екрана, така и в личния си живот Ален Делон винаги е бил заобиколен от жени. Именно те идеализирайки го, го издигнаха на пиедестал. А той, макар да е търсил непрестанно жената-идеал, съществуваща в представите му, ги е възприемал реалистично. И може би затова, дори и когато е изживявал щастлива любов, Делон е оставал донякъде сам. Един самотник, вървящ по своя път.