News

Във Виена има над 1100 кафенета, почти 1000 еспресо бара и 200 сладкарници.

От октомври 2011 г. Виенската кафетерийна култура става част от нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО. Виенското кафене е описано като място, „където се потребяват време и пространство, но само кафето влиза в сметката“.

За разлика от други кафенета по света, във виенските кафенета много често клиентът прекарва часове, просто четейки ежедневния вестник. Заедно с кафето, сервитьорът сервира задължителната чаша студена вода, а ако престоят на клиента се удължи, ще бъде поднасяна допълнителна вода, дори ако не е поискана, с идеята за образцово обслужване. Вестниците със специални пръчки са подредени на стелажи.

_{Традицията на виенското кафене: ежедневният вестник и кафето, сервирано с чаша вода.}

Във виенските кафенета се сервират ястия като колбаси, сладкиши, торти, пайове и кнедли. Някои кафенета обаче предлагат и пълен избор от ястия от виенската и международната кухня.

Във Виена почти всички кафенета имат смеси от различви видове кафеени зърна, които са търговска тайна. Често към кафето се добавя яйчен жълтък, за да се изсветли напитката. След това кафето запазва топлината си, като се съхранява в добре затворени порцеланови тенджери на водна баня.

В дългогодишната традиция на виенското кафене се сервират около 50 вида кафета, които се отличават според размера или вида на чашата, добавянето на захар, сметана, бита сметана, мляко, млечна пяна, спиртни напитки, както и според и реда или наслояването на добавките.

Във Виена се приготвя и варено кафе, наречено Карлсбадер - на името на каната, с която се приготвя.

Виенският „кафетериен манталитет“, с богатите си традиции, не приема културата на заведенията на самообслужване. Във виенските кафенета посетителите остават за дълго, така че докато пият кафе, спокойно могат да четат вестниците сами или да разговарят с приятели.

Писателят Стефан Цвайг пише, че виенското кафене е „специален вид институция, която не може да се сравни с никоя подобна институция в света“. Той нарича виенското кафене „образователен център“, където може да се научат всички новини, демократичен клуб, където „всеки, който има стотинки за чаша евтино кафе, може да седи с часове, да спори, да пише, да играе на карти, да получава поща, да преглежда всякакви вестници и списания “.

Европейската литература и журналистика дължат голяма част от своя разцвет на виенските кафенета. При нацисткия режим виенските кафенета са се използвали като убежище за инакомислещите.

_{Кафене „Грийнщайдл“, 1896}

През лятото виенските кафенета отварят т. нар. Шангартен - градина с маси, разположени на открито. Почти всеки виенчанин има свое любимо кафене, където той е редовен покровител и се познава със сервитьорите. Освен това, всяко известно виенско кафене се е сдобило с традиционна клиентела от специфична социална или професионална среда.

Представители на света на изкуството от Йозефщат се събират в кафене „Айлес“, докато служители от кметството предпочитат кафенето „Слука“. Виенските чехи се срещат в кафене „Хавелка“. „Грийнщайдл“ се посещава от писатели, а политици и представители на бизнеса са избрали „Ландтман“. Звездите на виенската театрална сцена могат да се видят в кафене „Сперл“ или в „Музеяум“. Чужденците, постоянно пребиваващи във Виена, предпочитат кафенето „Eвроп“. Кафенето в хотел „Сахер“ е задължителен пункт от туристическата програма за посещение на австрийската столица.

_{Градината на виенското кафене „Прюкел“.}

Легендата разказва, че по време на освобождението на Виена от Втората турска обсада през 1683 г. войниците от Полско-Хабсбуртската армия открили някои чували със странен боб, които първоначално смятали за фураж за камили и искали да изгорят. Твърди се, че крал Ян III Собески ги дава на своя офицер и преводач, полякът Йежи Кулчицки, който взима чувалите и отваря първото кафене. Тази история обаче е измислена; католическят свещеник Готфрид Улих я публикува през 1783 г. в своята хроника „История на втората турска обсада на Виена“, като си позволява някои волности в разказа си.

Според легендата, след някои експерименти Кулчицки добавя малко захар и мляко в кафето и така се ражда виенската кафе-традиция. В друга легенда се твърди, че Кулчицки, след като е прекарал две години в османски плен, е знаел отлично какво всъщност представлява кафето и чрез измама е накарал началниците си да му дадат зърната, които са били считани за безполезни.

Всъщност, историческите изследвани показват, че първото кафене във Виена не е на Кулчицки. На 17 януари 1685 г. император Леополд I предоставя на арменец на име Йоханес Теодат свободата да „приготвя турската напитка като кафе, чай и шербет“ в знак на благодарност за неговите услуги. Теодат, наричан още Деодат или Диодато, получава одобрение в продължение на две десетилетия и веднага отваря своето кафене, представляващо единична стая с прости дървени пейки в къщата на Хахемберг, намираща се на улица Хармаркт, днес Ротентурмщрасе 14. Петнадесет години по-късно четири кафенета с гръцки собственици се сдобиват с привилегията да сервират кафе.

Играта на билярд, която е широко разпространена от 17-ти век, бързо намира своето място във виенските кафенета. Още през 1745 г. принцеса Мария Терезия решава да регулира разполагането на билярдните маси в кафенетата. По такъв начин е било позволено да се поставят билярдни маси само в помещения с прозорци, обърнати към алеята. В началото билярдът все още е бил „благородническа игра“, но скоро образованата средна класа получава достъп до нея (Моцарт също е обичал да играе билярд).

За първи път през 1781 г. Лайхнамщнайдер, собственик на кафене, получава разрешение да направи билярдна зала на първия етаж на кафенето си. През 1805 г. френските офицери във Виена привнасят „френския билярд“ (карамбол) който е широко разпространен и днес. В средата на 19-ти век е бил разпространен и типиченият виенски „билярд в кафене“.

През 1819 г. във Виена вече е имало 150 кафенета, като 25 от тях са разположени в центъра на града. Към 1900 г. в астрийската столица работят 600 кафенета; посетителите са били почти само мъже. По това време кафенето е било място за среща в интегрираните в него салони за игри и пушене. Жените са имали право да влизат само когато са придружени от мъже.

В първите дни на кафенетата вариантите на кафето обикновено не са имали имена. В известен анекдот се казва, че сервитьорът в кафенето е давал на клиента цветова палитра, в която силата на кафето е била символизирана в цветови градации от черно до млечнобяло, след което посетителят е посочвал желания цвят.

В края на 19-ти и началото на 20-ти век много известни писатели посещават виенските кафенета заради тяхната атмосфера и дори пишат в тях свои произведения. Известният писател и поет Петер Алтенберг е получавал пощата си в любимото си кафене „Централ“. Сред известните личности, които посещават виенски кафенета, са Артур Шнитцлер, Стефан Цвайг, Егон Шиле, Густав Климт, Адолф Лоос, Теодор Херцл, Зигфрид Маркус и дори Лев Троцки.

Подобни заведения все още съществуват и в други градове от бившата Австро-Унгарска империя: Прага, Будапеща, Лвов, Триест, Лемберг и др.

В много класически виенски кафенета в определени дни от седмицата вечер, от 18:00 или 19:00 часа, се изпълнява клавирна музика - понякога придружена от специални тематични програми и други представления като литературни четения. Във виенските, кафенета обаче, обикновено не звучи музика.

„Отмирането на кафенето“ започва през 1950 г., когато някои известни виенски кафенета е трябвало да бъдат затворени, заради променените навици на клиентите в свободното им време (например нарастващата популярност на телевизията) и появата на „модерни“ еспресо барове. На виенската улица Рингщрасе, например, от 15-те кафенета, изброени в „златния век“ преди Първата световна война, около четири оцеляват до 2014 г. Независимо от това, все още има доста от тези типични виенски заведения, които са запазили първоначалния си чар, особено след като от 90-те години на миналия век възниква интерес към традицията на кафенето.