News

Името на танца по естествен начин произлиза от името на местноста - град Бергамо и едноименната провинция.

По правило във всяка италианска провинция има (или е имало) свой отличителен, уникален танц, вид визитка на населеното място и населението, живеещо там. В провинция Бергамо през 16-17 век тази функция е изпълнена от бергамаската - жив и енергичен танц, често придружен от мелодия с весел характер. Музиката на танца е ясна, ритмична, в размер 2/4, с ясно разделение на осемтактови периоди и постоянно повторение на хармоничната последователност I - IV - V - I , често служеща като основа за вариации (или импровизации ) по метода basso ostinato.

Независимо от факта, че бергамаската никога не е бил придворен танц, той все пак придобива невероятна популярност сред всички съсловия не само в Италия, но и в други западноевропейски страни -Англия, Франция и Германия. Например в Англия този „далечен“ танц вече е бил известен през 16 век. Документалното доказателство за този исторически факт се намира в пиесата на Уилям Шекспир, комедията “ Сън в лятна нощ ” (1594-96): заключителният танц на първата сцена на петия акт е бергамаска. И на кралските балове на Франция този жизнерадостен танц е бил танцуван с голям ентусиазъм от Луи XIII.

Вокална разновидност на бергамаската с прости стихове могат да бъдат намерени в третата книга от народни песни «Villote дел Фиоре» , събрани от италианския певец и композитор на XVI век Филипо Адзауоло.

Започвайки от средата на 17 век, като ежедневен танц, бергамскът започва да излиза от употреба и постепенно изчезва в инструменталната музика, като характерен и ексцентричен италиански жанр.

Първото споменаване на инструменталната бергамаска се среща в изследванията на Хуго Риман. Той открива първите примери за използването на формата на бергамаска в творческото наследство на композиторите от епохата на ранния барок, например в сонатите: Марко Учелини ( Aria Sopra la Bergamasca, 1642 ), партитурите на Саломоне Роси ( Sonata sopra la Bergamasca ) и Самуел Шейдт ( Canzon „Bergamaska” ). Бергамаската може да бъде открита и в композициите на Джироламо Фрескобалди ( Bergamasca dai Fiori Musicali ). Това са предимно полифонични пиеси с различни вариации на basso ostinato.

В края на ранната 17-18 век към бергмаската е разработвана неведнъж от Дитрих Букстехуде, а малко по-късно, Й.С.Бах. Например, в последната част от вариациите на Голдберг, в Quodlibet, Бах използва мелодията на немската народна песен “Kraut und Rüben haben mich vertrieben” , напомняща с интонациите си на бергамаска.

През 19-ти век се появява нова „бергамаска”, на пръв поглед несвързана със старата. Тя, подобно на тарантела, се изпълнява в размер 6/8, в бързо темпо и с характерен акцент върху втората половина на такта. Тази модифицирана форма се използва от композитора от 19-ти век Алфредо Пиати във виртуозната си пиеса La Bergamasca” за виолончело и пиано, Oп. 14. В композицията на Пиати думата бергамаска не се отнася до танца, а до град Бергамо.

В края на 19-ти век, през 1890 г. , Клод Дебюси пише известната си „”Suite bergamasque” за пиано. Въпреки че в сюитата няма пряко „споменаване” или цитат на бергамаска в оригиналната й мелодична или структурна форма, в нея въпреки това присъстват импресионистични образи и впечатления на композитора от живописната околност на Бергамо. В композициите на Клод Дебюси ( Suite bergamasque , 1905) и Габриел Фауре ( Masques et bergamasques , 1919)думата не посочва типа на композицията ; представлява цитат от поемата Clair de lune от френския поет Пол Верлен, в който името на старинния танц служи за предизвикване на поетичен и съновиден образ.