Имението Битча (на словашки: Kaštieľ Bytča) има и други имена: Битчанско имение, Битчански замък, (замък) Битча – Bytčiansky kaštieľ, Bytčiansky zámok, (zámok) Bytča). Това е една от най-важните и архитектурно впечатляващи феодални резиденции в Словакия. Намира се в центъра на областния град Битча, разположен в Жилинския край, простира се в северозападната част на Словашката република.

Комплексът от имения имот, състоящ се от собствен ренесансов дворец и т. нар. Сватбен дворец, както и стопански и жилищни сгради, е една от най-значимите и архитектурно впечатляващи феодални резиденции в Словакия. Обявен е за национален паметник на културата от 1970 г.

Имението (други имена: Имение Битча, Битчански замък, Битчански замък, (замък) Битча) е една от най-важните и архитектурно впечатляващи феодални резиденции в Словакия.

Името на града и съответно на имението произлиза от славянското лично име Битек, от което е образувано названието Битча, означаващо село Битек.

Първоначално на мястото на имението е имало по-малък замък (жилищна кула с двор), построен през XIII век, принадлежащ на епископството на Нитра. През следващите векове замъкът е бил собственост на няколко собственици (напр. Понграц, Подманич). През 1563 г. имението Битчянске, заедно със замъка, е закупено от Франтишек I Турзо, член на видно унгарско бизнес семейство (занимавали са се с добив и производство на мед), който в годините 1571-1574 г. построява нова сграда на мястото на стария готически замък – укрепено имение с няколко функционални сгради. Външният вид на стария замък с жилищна кула в укреплението е известен от исторически гравюри.

Франтишек Турзо възлага на италианския майстор Джовани Килиан от Милано да построи ренесансовата къща (фигурата му е увековечена във фреска на партера на кръговото стълбище). Делото на баща му е продължено от по-големия му син Юрай, който заради активното си участие в борбата срещу турците получава видно място в императорския двор. Тъй като е все още непълнолетен по време на смъртта на баща си (през 1574 г.), той поема управлението на семейните имения едва през 1585 г. след смъртта на майка си Катарина Зринска. Оттогава имението става негова семейна резиденция. Имението едновременно се превръща в център не само на имението Битчани, но и на другите имения на Турзо, особено Лиетава и Орава, които се управляват оттам. Годината на започване на строителството е издълбана върху надписа над портала между турзовския и зриновския гербове: SVB. AVSPICIIS. PII. INVICTIQVE. CAESARIS // MAXIMILIANI II. ELECTI. ROMANORVM. IMPERATO // RIS. AC. GERMANIAE. HUNGARIAE. BOEMIAEQVE. REGIS // FRANCISCVS. THVRZO. DE. БЕТЛЕНФАЛВА. SVMTIBVS // PROPRIIS. HOC. OPVS. A. FVNDAMENTO. FIERI. CVRAVIT // ERREXITQVE. ANNO. ДОМИНИ. 1. 5. 7. 1. , свободен превод: „За справедливия и непобедим император // Максимилиан II, избран за римски император // ра, крал на Германия, Унгария и Бохемия // Франциск Турзо от Бетлановце поръча това произведение // да бъде построено от основите за негови // разноски. В годината на нашия Господ 1571.“.

Като унгарски палатин, той построява през 1601 г. т. нар. Сватбен дворец, просторна сграда във външния замък, посветена на празнични семейни поводи, особено на сватбените приеми на седемте му дъщери. От няколко, особено декоративни детайла (декорация на портали, сграфито рамкиране на прозорци, корнизи и др.), може да се заключи, че дворецът е дело на италиански майстори. Над главния портал е неговият герб и гербът на съпругата му Ержебет Чобор. В историята на имението през Ренесанса влиза и друг италиански майстор, А. Покабело, който ремонтира имението и Сватбения дворец след опустошителното нашествие на хайдуските войски през 1605–1612 г. По време на тези ремонти те изграждат и аркада в двора на централната сграда, която покрива старите стенописи от времето на основаването на имението.

_{Имението Битча, панорамна снимка, 2011 (Credit: Juraj Habaj, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons)}

След смъртта на семейство Турзо, което е създало библиотека в Битча и е притежавало съкровищница с колекция от редки гоблени, съдбата на замъка Битча се променя. През 1624 г., чрез брака на Кристина Няри, вдовица на Имрих Турзо, последния мъжки член на семейство Турзо, и Микулаш Естерхази, замъкът преминава във владение на аристократичната фамилия Естерхази, на което принадлежи до средата на XIX век. Тъй като основното им семейно седалище е замъкът в град Айзенщат, те използват тази сграда предимно за икономически цели; външният ѝ вид е обогатен едва през 1736 г. с цикъл стенописи в аркадата; стенописите изобразяват унгарски и европейски монарси в по-голям от реален размер, както и известни херцози и герои от античната митология.

През 1862 г. имението и собствеността му са закупени от търговското семейство Попер, което вижда икономически предимства в притежанието му. Те също така подлагат сградата на промени, противоречащи на историческата и архитектурната ѝ стойност: преустройват собственото си имение в апартаменти, а Сватбения дворец – в окръжен съд. Така наречената класицистична сграда, построена около 1830 г. чрез преустройство на ренесансова сграда, е функционално прикрепена към окръжния съд и служи и за нуждите на града.

По време на собствеността на последните собственици, имението е било силно задлъжняло. През 1935 г. то е поставено първо под принудително управление, а от 1945 г. под национално управление. Накрая, на 3 април 1950 г., държавата поема Битчянското имение заедно с други принадлежащи му обекти.

_{Сватбеният дворец след ремонта, 2010 (Credit: Juloml, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons)}

Центърът на комплекса е оформен от четирикрила дворцова сграда с аркаден двор, централна шестетажна входна кула в северното крило и масивни кръгли бастиони в ъглите. Сватбеният дворец близо до имението е едноетажна сграда с правоъгълен план. Фасадата се характеризира с богата сграфито орнаментация с фигурални и растителни мотиви около каменните прозорци и портала. Най-интересното пространство на двореца несъмнено е голямата зала на първия етаж, която с размери 34,5 × 12,5 метра е едно от най-големите пространства на светската архитектура в Словакия.

Текущо състояние

В главната сграда на имението се помещава Държавният регионален архив, а в Сватбения дворец са разположени изложбените пространства на Поважския музей. След завършване на ремонтните дейности, сградите на комплекса ще служат за културни и социални цели, както и за туризъм. Изпълнението на реставрацията на паметника започва след 1960 г. Сватбеният дворец вече е в оригиналния си вид от началото на XVII век.

Имението Битча се превръща в основен архитектурен тип в Словакия, следвайки типа на италианските градски дворци. Архитектурният дизайн на сградата, базиран на историческите условия, съчетава два важни компонента – фортификационна цел и удобно и представително жилище.

В комплекса на имението са изобразени няколко двойки гербове. Над портала на Сватбения дворец е гербът на Юрай Турзо и съпругата му Алжбета Чоборова. И двата герба са издълбани (значително разрушени) и над портала на входната порта на имението. Над портала е гербът на Франтишек Турзо и съпругата му Катарина Зринска; тези гербове са повторени и на портала на пода на двора. На фасадата на кулата са гербовете на Юрай Турзо и първата му съпруга Жофия Форгач.

_{Имението Битча, 2017 (Credit: Rudo Mlich, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons)}

Интересни факти

Бъдещият разбойнически лидер, революционер и словашки народен герой Юрай Яношик (1688 – 1713) служи като войник в гвардейската част в имението, където се запознава със затворения там словашки разбойник Томаш Ухорчик (1674 – 1713). Двамата скоро се сприятеляват. Яношик, както е посочено в съдебния протокол, често е помагал на Ухорчик с малки услуги. Вероятно е посредничил за връзката му с неговата дружина. Яношик не служи дълго в императорската армия. Родителите му го откупват от служба. След освобождаването му от императорската армия, Ухорчик, неизвестно как избягал от затвора, го убеждава да се присъедини към разбойниците. След това Яношик сформира своя собствена дружина и се превръща в легендарен герой, който „взема от богатите и дава на бедните“. Накрая, в началото на март 1713 г., той е заловен в село Кленовец, осъден и обесен в град Липтовски Микулаш. Ухорчик също е заловен в момента на залавянето на Яношик – и то само защото му e помагал. След оттеглянето си от разбойничеството Томаш е живял в село Кленовец под фалшиво име – Мартин Мравец. Едва след екзекуцията на Яношик, който не издава другаря си с нито дума, е разкрито истинското му име. Ухорчик е разпитван чрез мъчения и признава за бандитизма си, като впоследствие е екзекутиран. В някои легенди Ухорчик (наричан също и Гайдошик) по-късно е представен като човекът, предал Яношик, но в действителност това не е така. И двамата мъже са били обединени от идеалистични мотиви в разбойническата си дейност, което ги е довело до конфликт с някои от по-престъпните типове в дружината им.

На 7 януари 1611 г. в имението Битча се провежда известният процес срещу помощниците на унгарската графиня Ержебет Батори (1560 –1614), известната със садистичните си дела, дама от Чахтице. Съдебните заседатели по това интересно криминално дело осъждат помощниците на смърт. Самата Ержебет Батори никога не е била съдена и не е доказана виновност. Свидетелите са екзекутирани веднага след разпит, без възможност за по-нататъшен разпит. В присъдата се споменава само, че Батори е била държана в затвора в замъка Чахтице, където остава до смъртта си през 1614 г. Тя е погребана (и вероятно все още е) в църквата в Чахтице; през XVIII век ковчегът ѝ се споменава в канонична визитация, както и в запис от регистъра на смъртните случаи.

С живота ѝ са свързани различни легенди, включително предполагаемото ѝ къпане (или пиене) на кръвта на прислужници, което е допринесло за появата на множество вампирски митове (или по-точно сексуално-садистични вампирски митове). Тази информация започва да се разпространява сто години след смъртта на Ержебет. Твърди се, че тя е измъчвала и убива момичета непрекъснато от 1585 до 1610 г. Въпросът е дали това са просто измислени слухове, тъй като по това време да бъде богата жена начело на много имения е било „проклятие“ в очите на няколко души, които са искали да я лишат от именията ѝ, включително Юрай Турзо, който в крайна сметка е свидетелствал срещу нея. Въпреки факта, че фамилията Батори, както и фамилията на съпруга на Ержебет – унгарския благородник Франз Надашди, са притежавала обширни имения в цяла Унгария, всички кървави митове за Ержебет Батори са свързани с нейното имение около замъка Чахтице. Жителите на околните села са я мразели толкова много през живота ѝ, че тя и помощниците ѝ са излизали само с въоръжен ескорт или са използвали мрежата от подземни катакомби около замъка Чахтице, която се е простирала на няколко километра.