Творецът взема многоцветно мизуаме (вид японски подсладител) и, използвайки ръцете си и други инструменти като пинсети и ножици, създава скулптура. Практикуващите това изкуство боядисват скулптурираните си бонбони с ядливи бои, за да придадат на готовата творба повече характер. Животни, включително златни рибки и насекоми, са често срещани форми на амезайку, които са направени, за да се харесат на децата.

Амезайку (飴細工) се заражда като улично изкуство в Китай, разпространява се в Япония през периода Хейан (794– 1185) и вероятно е използвано за дарения на храмовете в град Киото. Въпреки това едва през периода Едо (1603 – 1868) то придобива забележителна популярност в контекста на разцвета на уличните представления, наречени Мисемоно. Именно пред този период амезайку се появява в сегашната си художествена форма, а основната му съставка, мизуаме, става широко достъпна.

_{Захарни рози (Credit: kirstenjolanda, CC BY 2.0, via Wikimedia Commons)}

След Втората световна война това изкуство получава по-нататъшно утвърждаване, превръщайки се в едно от най-следваните развлекателни представления по онова време. От началото на 70-те години на XX век тази практика бавно изчезва поради технологичния прогрес и намаляващия интерес от страна на новите поколения. Като традиционен занаят, скулптурирането на бонбони е трудно за предаване поради естеството на бонбоните, което ги прави трудни за обработка и съхранение по време на производствените и складовите процеси, предотвратявайки масовото производство, хигиенни проблеми, редки възможности за виждане на действителния продукт и малка бизнес възвръщаемост за вложените усилия.

Начин на изработка

За оформяне на захарта се използват малки ножици или в някои случаи дори само ръце. Мизуаме (水飴, буквално „воден бонбон“, известен също като просено желе), основната съставка, представлява бистра, гъста, лепкава течност, която се приготвя чрез превръщане на нишестето в захари.

_{Миюки Сугимори, една от най-известните художнички на амезайку в света, известна още като Канди Миюки. Japan Pavilion в Epcot Center на Disney World, град Орландо, Флорида, САЩ, 2011 (Credit: JeffChristiansen from United States, CC BY 2.0, via Wikimedia Commons)}

Процесът е разделен на няколко важни стъпки. Първо, нишестеният сироп се вари, докато се превърне в пастообразна, прозрачна маса. След това пастата се нагрява върху въглища, докато бонбоните станат много гъвкави. След това материалът се разделя на малки порции и се обработва отделно. Контактът с въздух по време на този процес води до чисто бял цвят. Моделирането отнема само няколко минути, преди захарта да се охлади и втвърди. По-опитните художници, като Такахиро Мизуки, работят за по-малко от три минути. След като бонбоните са оформени в желаната форма, която може да бъде птица, дракон или кон, се използва хранителен оцветител за декориране на творението. Художникът взема необходимата част от горещото тесто, за да създаде скулптурата; това също е умение, тъй като художникът трябва да се научи да толерира температурата от приблизително 80°C, до която се нагрява бонбонът. Горещият бонбон бързо се монтира на клечката за презентация, след което се разтяга, усуква и се оформя в желаната форма, обикновено на някакъв вид животно и често сложна. Скоростта е от съществено значение за това изкуство, тъй като скулптурата трябва да бъде завършена, преди бонбонът да се охлади и втвърди отново.

_{Бонбонена златна рибка, създадена от Шинри Тезука (Credit: Hiroaki Kikuchi, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons)}

Въпреки че методът на производство е останал непроменен през годините, някои художници, като Садахару Ишивари, създават бонбони в по-нетрадиционни форми, като тези представляващи японски певци и поп изпълнители. Някои художници на амезайку са и улични изпълнители, които изпълняват магически трикове и разказват истории, наред със своите забавления със бонбони.

Един от методите, използвани преди в изкуството на амезайку, е бил да се духа в бонбоните със сламка, подобно на духането на стъкло. Тази практика в крайна сметка е забранена в Япония, тъй като се е смятала за нехигиенична; въпреки това, могат да се използват и други начини за подаване на вдухвания въздух.