Той посвещава работата си на изучаването на малко познатото дотогава минало на балканските държави и народи, особено на българите и сърбите. Автор е на първия академичен труд по история на България. Дългогодишна негова работа и дело на живота му е трудът „История на сърбите“, който той завършва частично през 1911 г.

Константин Йозеф Иречек (на чешки: Konstantin Josef Jireček) е роден е на 24 юли 1854 г. във Виена, Австрийска империя. Майка му Божена е дъщеря на големия словашки филолог Павoл Йозеф Шафарик, а баща му Йозеф е чешки етнограф и литературен историк, служител на министерството на културата и образованието, който през 1871 г. става министър в австрийското правителство. Чичото на Константин – Херменегилд, е историк на правото и литературен историк. След пенсионирането на бащата Йозеф семейството се установява в Прага. Константин е имал три сестри, две умират преждевременно.

Двете фамилии на неговите родители, освен широките си научни интереси, са изпитвали и дълбоки славянски чувства, като особено са се интересували от южните славяни.

Още като момче, поради бързата си мисъл и знанията си, Константин е смятан за „дете чудо“. Завършва основно и средно образование в частни училища. Като единствено дете от мъжки пол в семейството, в детството си той е бил самотен, затворен в себе си и заобиколен от възрастни.

Иречек израства във Виена и е записан в периода 1864–1872 г. в престижното училище-интернат Tерезианум. По време на обучението си той проявява голям интерес и изучава няколко чужди езика (френски, сърбохърватски, български, италиански, руски, английски, унгарски, турски и гръцки).

Още в началото на младостта си Иречек взема решение и се подготвя за предизвикателствата в бъдещето. По стечение на обстоятелствата той много рано проявява интерес към малко познатото минало на балканските народи и държави. Семейната му традиция го насочва в тази посока.

Като ученик в гимназиалните класове Иречек издава поредица от литературата на южнославянските народи. След като посещава Сърбия през 1874 г., той започва да проявява по-голям интерес към българската история, която дотогава е все още по-малко известна от сръбската.

Особено се интересува от архивни изследвания. Проучва оригинални материали в далматинските архиви, особено в Дубровник, на чието богатство пръв обръща внимание, както и в Княжество България и Източна Румелия.

През 1872 г. издава своята първа научна работа – „Книгопис на новобългарската книжнина. 1806 – 1870“. През 1874 г. Иречек заминава на учебно пътуване в Хърватия и Сърбия, и публикува няколко есета по история, и регионални изследвания на славянските балкански страни. През 1875 г. завършва история с докторат в Карловия университет в Прага, където специализира история на славяните.

Дисертацията на Иречек, озаглавена „История на българите“ („Dějiny národa Bulharského“), е написана с подкрепата на много българи, между които и Марин Дринов. Тя е публикувана на чешки и немски през 1876 г. и на руски през 1878 г., като претърпява няколко български издания (1886, 1888, 1929). Този труд е първата цялостна българска научна история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г., но Иречек продължава да работи по темата до смъртта си.

За дисертацията си върху историята на българите Иречек получава титлата доктор по философия през 1876 г.

Под заглавието „История болгар“ по-късно се появява в два руски превода – единият на финландеца Брун и на българина Палаузов в Одеса, а другият на професор Яковлев във Варшава.

В отделен том „История на българите“ (1939 г., посмъртно) са издадени негови многобройни бележки, допълнения и нови материали.

_{Корица на „История болгар“, Одеса 1878 г.}

През февруари 1876 г. Марин Дринов прави първата рецензия на български учен върху чешкото и немското издание на „История на българите“.

След дипломирането си Константин Иречек преподава известно време в Карловия университет. Първоначално той работи там като доцент в катедрата по география и история на Югоизточна Европа (1878-1879).

Прекратява работата си в университета, когато през есента на 1879 г. заминава за България, където по инициатива на Марин Дринов е призован да съдейства за полагането на основите на образователната политика на страната, възстановила държавността си след края на Руско-турската война (1877–1878).

Константин Иречек се установява в София, където става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. Той се сближава с военния министър Казимир Ернрот и става част от кръговете около княз Александър, недоволни от предвиденото в Търновската конституция демократично устройство на страната. През 1881 – 1882 г., по време на Режима на пълномощията (1881-83) в Княжество България (форма на управление, при която княз Александър Батенберг суспендира Търновската конституция, ограничава избирателното право и ролята на парламента и управлява чрез укази и назначени от него правителства и Държавен съвет) оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и правителството без министър-председател. По-късно е председател на Учебния съвет при Министерството, а през 1884 г. става директор на Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София.

Големи са заслугите на Константин Иречек за организиране на учебното дело в България, за създаване на редица културни институти и опазването на българската старина. Той е сред инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София, като от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел. По време на престоя си в България той се посвещава на изследвания в областта на балканологията и византинистиката. Публикува резултатите си в множество изследвания и монографии.

През 1884 г. Иречек посещава руините на Плиска, и заключава, че това вероятно е крепостта Плисков, споменаваната от византийските хронисти Ана Комнина и Лъв Дякон. Заключенията на Иречек възбуждат силен интерес у Карел Шкорпил, чешко-български археолог и музеен деец, създател (заедно с братята си Херман и Владислав) на българската археологическа наука и музейно дело, който с помощта на Министерството на просвещението извършва през 1897-1898 г. първите разкопки. Именно Шкорпил е откривателят на останките на Плиска – първата столица на Дунавска България.

Константин Иречек е награден с първия златен медал „За наука и изкуство“ от княз Александър I през ноември 1883 г. Преди отпътуването си от София получава от Княза и ордена „Св. Александър“, III степен (август 1884).

Иречек по-късно смята живота и работата си в България за изгубено време. Въпреки това, той успява да разшири познанията си за Балканския полуостров, което му е от полза в по-нататъшната научна работа. Оценките му за българския обществено-политически и културен живот в страната са негативни, но това не му пречи да характеризира българите като способен народ, който има голямо бъдеще.

Освен това, неговата дейност допринася за подобряване на българското образование, особено чрез изграждане и откриване на начални и средни училища, според разработените от него планове.

Макар да има кратко прекъсване на архивните му проучвания, през ваканциите Иречек обикаля Княжество България и Източна Румелия, проучва старини и събира материали. От тази епоха е неговият дневник, който днес има голяма историческа стойност. Оригинални са и пътеписите му „Пътувания из България“ (1888) .

_{Заглавна страница на първата книга „История на сърбите" (1911)}

През септември 1884 г. Константин Иречек се завръща в Прага, където става като професор по обща история, с акцент върху историята на славяните и историята на Балканите (1884-1893).

През 1892 г. става почетен член на Сръбската кралска академия.

От 1893 г. до смъртта си през 1918 г. Иречек е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Вниманието му е насочено главно към историята на славянските народи и основно към историята на българския и сръбския народ.

Избран е за член на Виенската академия на 31 май 1899 г. През 1901 г., Иречек започва работа върху „Историята на сърбите“, труд, разглеждащ политическото и културно минало на сърбите до битката при Марица (1371 г.). Първата книга се появява едва през 1911 г.

Поради задължения, болест и преждевременна смърт, Иречек не успява да завърши втората книга, разглеждаща периода до 1537 г. Въз основа на неговите ръкописи и архивни съчинения, този труд бива завършен и допълнен от хърватския Ватрослав Ягич и сръбския историк Йован Радонич. Втората книга е издадена през 1918 г.

От 1907 до 1918 г. Иречек е първият директор на Института за източноевропейска история към Виенския университет.

Чешкият учен се жени на късни години за някоя си Мария, която тутакси след смъртта му в 1918 г. веднага започва пазарлъци на кого и за колко да продаде библиотеката и ръкописите му, свързани с пребиваването му в България.

Константин Иречек умира във Виена на 10 януари 1918 г.

След смъртта му богатият архивен материал на Иречек е придобит от Българската академия на науките, а библиотеката му е предадена на Австрийския институт за изследване на Изтока.

Ето и някои от най-известните негативни твърдения на Иречек за българите:

„За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”

„Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.”

„България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.”

„Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.”

„Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършено без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)...”

„Най-великият гений на българите е завистта.”

Ето и една фраза, която често е приписвана на Константин Иречек е: „Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо”. Тази фраза не се среща никъде в дневниците и бележките му.

Езиковата линия на Иречек

Наричана е също и Иречекова езикова линия, представлява мислена линия, разделяща Балканския полуостров на две езикови сфери на влияние до IV век – латинска и гръцка. Първият учен който очертава езиковата линия е Константин Иречек (през 1911 г.), по който носи и името си.

_{Иречекова езикова линия}

Тази езикова линия, очертана въз основа на археологически и палеографски изследвания, тръгва близо до град Лежа в Албания, стига до Сердика, и оттам се изкачва по билото на Стара планина за да достигне до Черно море.

Памет

Българските села Иречеково и Иречек, както и връх Иречек в Рила, са наречени на Константин Иречек.

Неговото име носи училище и улица в София.

Cписание на Сръбската академия на науките и изкуствата носи неговото име (на сръбска кирилица: Зборник Константина Јиречека). Също така улици в сръбските градове Нови Сад и Белград носят името Jirečekova – в негова чест.

Името на Константин Иречек носи морският нос „Иречек“ на остров Смит, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.

Иречек и Бай Ганьо

Иречек се появява като второстепенен герой в произведението на Алеко Константинов „Бай Ганьо“ (1895) – в един от сатиричните му фейлетони – разказа „Бай Ганьо у Иречека“, където българинът Ганьо Сомов, измислен литературен герой, амбулантен търговец на розово масло, по време на посещението си в Прага, се отбива у Иречек, когото познава от престоя му в следосвобожденска България, надявайки се да се подслони в дома му. Разговаряйки на битови и политически теми с него, Бай Ганьо, демонстрира някои от отрицателните черти на характера си – простащина, нахалство и използвачество, а също и своя безскрупулен стремеж към финансова печалба.

Канейки го на обяд, Иречек се отнася сдържано към неканения гост, без да изпитва неприязън към поведението на лишения от добро възпитание и склонен към мошеничество търгаш. Чешкият интелектуалец проявява снизхождение, смятайки, че Бай Ганьо не е лош сам по себе си, а е просто жертва на тогавашното бездуховно българско общество.