Deutsch        English           Русский           Česky           中文           Български
ZNAMBG.com
facebook
instagram
twitter


Народни носии





СЛОВАЦИТЕ – СКРОМНИТЕ РОМАНТИЦИ НА ЕВРОПА

30.04.2019
Изглед от Братислава.

Словаците са западнославянски народ, който се явява основно население на Словакия – държава-приемница на Чехословакия (заедно с Чехия), разположена в Централна Европа.

Терминът "словак" се споменава за първи път (като човек на име Словак) в писмен източник на 7 септември 1444 г. Населението на Великоморавия, предците на словаците, редица източници са обозначааи като лат. sclavi или ст.-слав. slovѣne (вероятно самоназвание на населението на Великоморавия).

Терминът „склави”, който се отнася до някакво славянско население (словаци, словенци, славянски или нови славянски колонисти), се появява в унгарските латински източници не по-късно от 12 век.

През XI-XIV век в съседните на Унгария страни вероятно не е съществувало специално име за словаците. В източниците на XIII век склави се наричат жителите на северна Унгария, заедно с унгарците и германците.

В хартата на цар Андраш II от 1233 г. се казва: „... независимо дали са унгарци или склави, или германци, нека получат четвърт от една четвърт от десятъка”.

През 1381 г. славянското население на град Жилина, посочено в документа като склави , подало жалба до Лайош I срещу германското потисничество.

До XV в. словаците се наричат “словенци” (“словенин, словенка”, “словенски”). Съвременният термин "словашки" (слов. Slovák) се появява през XV век в Чехия, вероятно в средите на Пражкия университет.

Словашки танцьори. (CC BY-SA 4.0)

Славянските предци на словаците са живели (според преобладаващото мнение) поне от времето на т.н.р. Велико преселение на народите (от около 500 г. пр.н.е.) в района на днешна Словакия. Историците нямат общо мнение за родовия дом на предците на словашкия народ: според едно от мненията заселването на съвременната Словакия от славяни се извършва на две вълни - от север и от юг; според друго, областта на тяхното разселване в навечерието на преселението на народите вече е обхванало район на Карпатите (според Трубачов или според хрониката на Нестор ). От гледна точка на словашките лингвисти, първата фаза от развитието на праславянските основи на словашкия език започва едновременно с пристигането на славяните.

През VII век предците на словаците са били част от основното население на държавата на Само. Според археологическите находки има частично приемственост между находките от времето на държавата на Само и по-късните находки от VIII - IX век.

През VIII век предците на словаците основават княжество Нитра, което през 833 г. става част от Великоморавия. По този начин предците на словаците, заедно с предците на чехите, формират ядрото на населението на Великоморавия. Това първично обединение на прото-чехите и прото-словаците ще намери своя завършен израз векове по-късно в оформянето на единния чехословашки народ в рамките на чехословашката държава.

Според някои слависти, словашкият език се е развил непосредствено от праславянския език. Според преобладаващото мнение на словашките лингвисти втората фаза от развитието на праславянската основа на словашкия език започва през VIII век.

Статуята на Кирил и Методий в словашкия град Жилина. (CC BY-SA 2.0)

Важно събитие от IX век е славянската мисия на двама братя от Солун Константин (Кирил) и Методий във Великоморавия ( 863 - 864 г. ). Константин разработва специално за мисията първата славянска азбука, глаголицата, разработва византийския символ – двойния диез (който днес е словашки държавен герб), избира т.н.р. старославянски език за своята моравска мисия и въвежда вече подготвените с Методий първи преводи на литургични и библейски текстове на старославянски език. Старославянският език възприема много елементи от западнославянските диалекти по време на моравската мисия. Така тогавашната версия на азбуката съдържа и буквата (dz), която днес се използва само в диалектите в Словакия. От друга страна, в съвременния словашки език има много религиозни понятия (съвест, вяра, душа, Творец, молитва, Свети Дух и др.), които произхождат от старославянски.

По време на мисията в Моравия братята превеждат цялата Библия на старославянски език, както и набор от закони, литургични текстове и др. Благодарение на тази мисия те се считат за основатели на (цялата) славянска литература. През март 868 г. старославянският език дори бива допуснат от папата като четвърти литургичен езикв западната църква, наред с латински, гръцки и иврит, които никой папа не прави до XX век за друг език. Старославянският език, оборудван с местни елементи, е бил използван във Велика Моравия, заедно с латински (поне) за официални и религиозни цели. Културната форма на местния език е използвана във Великоморавия от дворцовата аристокрация и образованите хора.

През 907 г. унгарските племена-нашественици завладяват Великоморавия, а през 925 г. най-силното староунгарско племе започва да окупира югозападна Словакия. Словакия влиза в състава на унгарското кралство през X - XI век, с изключение на северните й райони, които стават част от Унгария едва през XIV век. Почти 1100 г. по-голямата част от Словакия е част от Унгария. Словаците са лишени от държавност, подложени са на опити за унгаризация, които, обаче, са безуспешни. Унгарците ги наричат с думата „тот“(първоначално тази староунгарска дума е обозначавала славяните изобщо), държат се с тях пренебрежително. Предвид неизменното присъствие на супи в словашкото хранително меню, възниква следната унгарска поговорка: „Супата не е храна, словакът не е човек.“

Още преди XII век, като част от Кралство Унгария, е просъществувала автономността на словашкото княжество Нитра. Историята на отминалите години описва славяните в Словакия като независим народ в средата на Дунав през XI век. Владетелят на княжество Нитра Емерих е определен за княз на Склавония (“dux Sclavoniae”) ( 1029 год). От XI век в текстовете се прави разлика между Унгария, Словакия и Трансилвания, които съставляват унгарското кралство. Някои слависти смятат, че праславянското езиково единство се е разпаднало едва през X век. Според преобладаващото мнение на словашките лингвисти, словашкият език започва да се развива от X век като независим език.

През Средновековието, поне до Късното Средновековие, а на някои места и много по-късно, словаците съжителствуват заедно с маджарите и в Унгария, и в Югоизточна Моравия (т.нар. Моравска Словакия; до Късното Средновековие този район отчасти принадлежи на Унгария ), и в Северозападна Румъния, както и в Австрия и Украйна.

Фолклорен фестивал в Словакия. (CC BY-SA 3.0)

През 1918 г. Словакия става част от Чехословакия. Но докато чехите разглеждат "общата държава" като "единна", повечето словаци я приемат за "уния между две национални държави". Поради това в Словакия името на чехословашката държава се записвало по следния начин: Чехо-Словакия. А и за разлика, от чехите, словаците никога не са се смятали част от чехословашкия народ и чехословашката нация. По време на хаоса, който последва разпадането на Австро-Унгарската империя, в част от територията на Словакия е съществувала т.нар. Словашка република. Още в началото на 1919 г. в Словакия възниква политическо движение, борещо се за автономност на Словакия. Като част от Чехословашката република Словакия започва да се развива най-вече в културно отношение. В края на 30-те години използвайки националните различия, Хитлер който първо подготвя завладяването на чешката част на Чехословакия, а след това договаря със словашки политици създаването на сателитната на Германия Словашка република, основана през март 1939 г. По време на войната Словакия действа като съюзник на Третия райх. В отговор на влизането на германската армия в Словакия през 1944 г. избухва Словашкото национално въстание (политическият и военният център е град Банска Бистрица; въстанието е потушено, бунтовниците започват партизанска съпротива). Впоследствие Словакия е освободена от Червената армия.

След Втората световна война държавата Чехословакия е възстановена и попада в сферата на влияние на СССР сред страните от Източния блок. През 1945 г. словаците са признати като отделна нация, влизаща в състава на Чехословакия. На 25 февруари 1948 г. комунистическата партия на Чехословакия поема властта. През 1968 г. настъпват значителни политически промени, вследствие на икономическата изостаналост и недоволството от политиката на комунистическата партия. На 21 август 1968 г. тези процеси биват потиснати от нашествието на армиите на Варшавския договор(без Румъния). Налице е т.нар. нормализация. От 1 януари 1969 г. Чехословакия се състои от две социалистически републики -Чешка и Словашка. През 1989 г. „Нежната” революция (наричана в Чехия „Кадифена”) слага край на комунистическия режим и Чехословакия отново става демократична държава.

На 1 януари 1993 г. е създадена Словашката република.

Зима в Банска Щявница - най-старото миньорско селище в Словакия. (CC BY-SA 3.0)

Повечето словаци принадлежат към Римокатолическата църква.

През XVI и XVII век част от словаците стават лютерани (10,8%). Малка част (0.64%[ ) принадлежи към Православната църква на Чешките земи и Словакия.

Една от причините за разпадането на Чехословакия е отношението на словаците и чехите към религията. Словаците са предимно религиозни, още повече, че го заявяват публично. Чехите, напротив, често не искат да съобщават за своето отношение към религията, а значителна част от населението от 30 до 40% са нерелигиозни (като при комунистическото правителство тази цифра е по-ниска).

Словаци в чужбина

Словаците в Сърбия имат свой собствен съвет на малцинствата. Зелената партия (национално малцинство) придобива 0.7% и печели 1-во място в сръбския парламент. Словаците в Сърбия са протестанти. Те съставляват мнозинството в община Бачка Петровац - 65,4%. Словаците са и най-голямата етническа група в община Ковачица - 41,85%. Техният брой също е голям в община Bac, където съставляват около 20% от общото население. Освен тях, много словаци живеят и в Нови Сад (6393), Стара Пазов (5212) и Бачка Паланка (5047).

Значителни словашки общности живеят в Чехия, САЩ, Унгария, Румъния, Сърбия, Хърватия и Канада. Броят на словашките малцинства е: в Съединените щати 797 764 души (2000 г.), в Чешката република (от 147 000 до 350 000), в Унгария, 17,693 (2001), в Канада (от 50 000 до 100 000), в Сърбия (59 000, от които повече от 56 000) във Войводина ), в Полша (от 10 000 до 47 000), в Румъния (18 000), в Украйна(от 7 000 до 17 000), в Хърватия (предимно в Източна Славония ), в други страни от ЕС, Австралия и Латинска Америка.

Галерия на известни словаци с постижения в различни области (история, литература, образование, религия, наука).

Словаци, направили открития със световно значение:

Йозеф Максимилиан Петцвал - изобретател на фотообектива

Йозеф Мургаш - изобретател на безжичния телеграф

Ян Бахил - изобретател на хеликоптера

Щефан Банич - изобретател на парашута

Аурел Стодола - основател на теорията на парните и газовите турбини

Иван Александър Хетинг - изобретател на GPS

Ищван (Щефан) Йедлик – изобретател на електрическия двигател и динамо-машината

Йозеф Петцвал - изобретател на „портретния“ фотообектив и театралния бинокъл

Йозеф Мургаш - изобретател на безжичния телеграф

Щефан Банич - изобретател на военния парашут

Аурел Стодола – изобретател на ръчната протеза, основоположник на теорията за парните и газовите турбини

Иван Гетинг – един от изобретателите на на GPS-системата

Йозеф Карол Хел – изобретател на автоматичната водна помпа

Ян Допера – изобретател на резонаторната китара


В културно отношение Словакия е прославена от основателят на поп-арта Анди Уорхол, международно известни са десетки имена и постижения на оперни певци, художници, фотографи и спортисти.

Словашка народна носия

Традиционните народни облекла все още се съхраняват в някои области на Словакия. В древноста кожата, козината и вълната са служили като материал за облекло. Други материали били материи, тъкани от лен и конопени прежди. Тази суровина преди това е била обработвана от самите селяни. През XIX век. от закупените материали се шиели народни носии. Често това е бил фабрично изработен материал (вълнена леки тъкани, кашмир, копринен сатен, хинц, цветна прежда за тъкане и бродерия, бижута - панделки, мъниста, изкуствени цветя и др.). В икономически развитите райони на Словакия новите материали заменили домашно изработените тъкани, което се отразило на общия вид на облеклото. Традиционните дрехи вече не се носели в много части на Словакия през периода на буржоазната република, най-вече в западната част на Словакия, в долината на река Нитра, както и в района на Тюрц и долен Липтов, в северната част на страната. Най-широко в началото на XX век традиционната носия е често срещана в южните и източните райони на Словакия.

(CC BY-SA 3.0)

Основната част от мъжките дрехи в Словакия е ризата (коселя). Тя е с изрязана туника, т.е. изработва се без шевове по раменете и се поставя върху главата. Мъжката риза има няколко варианта. Например в района на Зволен (Централна Словакия) тя е много къса.

Носели се панталони (бран), които по правило са били широки, платнени.

Друга старинна част от мъжкото облекло е коланът, много широк (до 30 см.), кожен, украсен с метални плочи. Коланите са купувани на панаири и въпреки че бяха скъпи, никой не е могъл да се появи на улицата без колан. Те все още се носят от овчари, чийто колан с брадви и месингови клипове са знак за професията им. Коланът е символ на мъжката сила и смелост, за който се говори в много произведения на народното изкуство.

През XIX век се появява нова част от облеклото - жилетка от сукно или сатен (лайблик, пруцел).

Най-разпространената връхна дреха се нарича цуха (кабаница), изработена от черно, бяло или кафяво сукно.

(CC BY-SA 3.0)

Основната част от женското облекло е риза, подобна на мъжката риза(рукавце, оплецко)

Полата е друга основна част от женската носия. Обикновено се състои от пет пришити ленти с ширина 60-90 см, които се сглобяват в плисета или нагънати и прикрепят към колана. Отпред има разрез, вързана е с панделки. Преди това полите били обикновени, ритуални (сватбени) поли, изработени от тънко сукно, обикновено зелено. Сега поли се шият от различни закупени материали от разноцветни цветове (шинц, фланел), понякога от скъпи (сатен, коприна). Всяка област или село има своите любими цветове. Като връхни дрехи, жените носят къси кожуси от овча кожа. Що се отнася до тяхното изрязване и декорация, те са подобни на мъжките.

Сравнително ново част от облеклото, възприето от народната носия от градската носия на XVIII-XIX век, е елечето (живутик, лайблик). То става част от празничните, а след това и ежедневните дрехи. Живутикът е изработван от скъпи материали (кашмир, сатен, брокат).

Един от важните компоненти на женската носия е коланът (пас). В началото на ХХ век. в някои райони, коланът е бил задължителен аксесоар на женската носия.

Друга част от носията е тази, която се нарича обрус – елемент, състоящ се от зашити две парчета лен. В централната част на Словакия старите жени все още носят обрус, сгънат в триъгълник и прегърбени през раменете си по празници. Друго тип облекло, което в миналото покривало главата и торса, е продълговато парче платно с дължина 300-350 см, наречено полка(а също и ручник, одиезка). Полката служи и за пренасяне на деца на гърба или в ръцете. Най-големият от този вид се нарича плахта - с ширина от два панела и дължина 225-300 см.

Към старинните части на носията спадат и облеклата, изработени от овча кожа или сукно, например, различни кожуси с кожа, обърната навътре. Кожата е бяла или кафява. Кожуси се носят в цяла Словакия. В миналото те са били част от сватбеното облекло и много ритуални дейности все още са свързани с тях. Освен това, в западната част на Словакия, жените носят кожуси, наричани ментики, които покрити със сукно. И двата вида покрития са украсени с бродерия, апликации. От сукно жените са шили палта с дължина 3/4, подобни на мъжките (кабаница, цуска). В края на XIX и началото на XX век жените като връхни дрехи започват да носят градски тип къси палта.

* * *

Мъжките обувки са били много примитивни до Първата световна война, когато са се носели бойни обувки. Запазени са различни видове стари обувки - папуки (плетени от груба вълна), достигащи височина на глезена, но най-често се срещат крпце (а също и бокори). Носели са се също платнени обувки и филцови ботуши (капце). Обувките, пришити от кърпа, се наричат колцуни (в централната част на Словакия). Кожените обувки, свързани със стария тип обувки, се наричат чизми - ботуши с меки върхове. И досега краката се увиват в лентички, които се наричат озеп. Понякога се носят вместо чорапи.

Жените по-рано (през 19-ти век) са ходили боси по полето и около къщата, дори през зимата. Сега те ходят така само през лятото.

Те са носели същите обувки като мъжете; женските обувки се различавали само в детайли.

Старите видове мъжки шапки са с конусовидна шапка и кожена шапка, обвити с агнешка козина, чието дъно се състои от няколко парчета, а ръбовете са оформени като краен ръб (в северната част на Словакия). От древни времена носели шапки. От втората половина на XIX век са били в употреба черни шапки с широки ръбове, а също и различни малки шапки.

Момичетата носели косите си на плитка, тъкана от две или повече (до седем) нишки, украсявали ги с панделки и др. В западната част на Словакия момичетата носели две плитки, обвивайки ги около главите си.

Прическата на булките е била различна от ежедневната. Булката е носила т. нар. парта. Днес се носят рядко. Представлява лъскав обръч, първоначално желязо, а след това картон, увит в златна хартия, който се носи на главата. Към нея са прикрепяни цветни панделки и ресни. Понякога вместо парта те слагали венец. В някои села е запазен обичаят да се носи венец на главата по време на големи празници.

След сватбата, младите жени носели шапка, т.е. сменяли прическата, с такава която служи като символ на брака. Носенето на шапка (завянка) е тържествена церемония, в която участват само възрастни жени от семейството. Оттам нататък младата жена вече не се осмелявала да ходи с открита глава. Този обичай все още се спазва стриктно в райони, където се съхраняват традиционните народни облекла. За разлика от момичетата, жените носели различни прически: те усуквали косата си на някаква основа (дървена, метална), понякога поставяли конопени влакна и лен. В онези времена жените обгръщали главите си с парчета плат с различна дължина. Освен това се носели шапки (чепиец, капка). Тяхната форма съответствала на формата на прическата и била адаптирана към нея. Най-старите шапки са били платнени или мрежести, много прости, без орнаменти. По-късно те бяха направени от скъпи тъкани с дантели, панделки и т.н. Постепенно всички бижута бяха съсредоточени върху шапката; тук се изразявал художественият вкус на бродериста. По шапката, можело много точно да се разграничат жителите на различните села. Жените отделяли най-голямо внимание на дрехите си. За всеки случай, жената носела специална шапка с определен модел или определен цвят. Те връзвали носни кърпички върху тях. Имало е много видове шалове, изработвани от различни материали (кашмир, сатен, калико).

Рисунка на млад мъж и жена в традиционни дрехи. (CC BY-SA 4.0)

В началото на XVIII век. в градовете вече имало цяла група от форми на дрехи, които постепенно прониквали в селото. За да се укрепи разликата в облеклото между гражданите и селяните, били издадени много постановления, според които на обикновените хора е забранено да носят определени видове дрехи, материали, дантели и др. През XVIII век. хората вече са закупували някои материали и допълнения към дрехите, но те са били много малка част в сравнение с домашните материали. Фундаменталните промени в народната носия настъпват едва през XIX век, особено през втората половина. Закупените материали са станали основни в производството на облекло. Дотогава, от всички видове народни облекла, ритуалът, особено сватбата, е особено забележителен, тържеството на което се подчертава от скъпите закупени материали (фино сукно, лен, ленти, бижута и др.).

През XIX век. започва разграничаването на народните облекла по предназначение. Преди това всекидневното и празничното облекло се състояло от едни и същи компоненти, изработени от същия материал, като единствената разлика беше, че новите дрехи се носят на почивка и се носят през делничните дни. Разпространението на фабрични материали доведе до появата на специални празнични облекла, които се отличавали не само от материала, но и от нови компоненти и декорация.

В съответствие с развитието на народните облекла като цяло и с появата на нови материали, дрехите започнаха да се различават в зависимост от възрастта на хората. Например, ергените носели перо на шапката си, момичетата ходели гологлови, жените носели шапка и т.н.). Възрастните хора предпочитат тъкани с по-тъмни цветове, скромно декорирани; младите момчета и момичета обличали цветни дрехи и ярки декорации. В траурните дрехи традиционният бял цвят е заменен с черно още през XIX век. Но дори и сега, в някои области, се запазени старите форми, в допълнение с нови. Например, в централната част на Словакия, в Хохрение, възрастните жени носят на раменете си бяла кърпа като знак за траур, а мъжете слагат стари, избледнели части от костюма.

Промяната в икономическите и социалните отношения в началото на 20-ти век, и особено след Първата световна война, довежда до постепенно преминаване към градско облекло в повечето области на Словакия.

Народните носии в словашките градове винаги следвала европейската мода с известно закъснение. Тя била имитирана от дребните занаятчии и работниците. През периода на развитие на капитализма селяните се преместват в градовете и индустриалните центрове. Отначало селяните запазили традиционната носия на родното си село, но след това постепенно започнали да я комбинират с градското облекло. В определен период е съществувала т. нар. полутрадиционна носия (полокрой), която е шита само от закупен материал (пета, хинц, плат, платно), но е запазвала някои черти на народните носии.

В градовете в момента има много голяма разлика между ежедневното и празничното облекло. Ежедневните дрехи са по-прости, те са шити от евтини тъкани. Дори в селата по време на работа не само мъжете, но и жените носят панталони, гащеризони и плащове.

Празничните дрехи в града са много разнообразни. Словашките жени, особено жителите на Братислава, са известни със способността си да се обличат с вкус. Градското облекло днес е много по-различно от селското облекло. В много райони на Словакия в селата старата национална носия е широко разпространена. По-младото поколение почти напълно е престанало да я носи, но по-възрастните я обличат и досега. В словашките градове (особено в северните и източните райони на Словакия) може лесно да се разграничи жената, пристигнала от село: тя е облечена в национална носия.

В градовете на Словакия, както и в Чехия, сега са модерни дрехи от модерно изрязани от домашни материали с традиционни бродерии.

Словашката душа е разнопластова, но в нея има повече прямота, отколкото деликатност, повече емоционална простота, отколкото усложнени чувствени състояния. Тази душа впечатлява най-вече със своята мекота, това е женствена душа, напоена със сладост, характеризираща се с променлив психологизъм. Самите религиозни чувства на словаците са сладостни, в тях има своеобразен еротизъм. Етичното начало при словаците, обаче, доминира над естетизма. В любовта те са умерени. Семейството е основна ценност за словаците, но без това да води до капсулация в домашния бит. В сравнение с чехите, те са по-ирационални, но това е следствие от различните исторически условия, в които са се формирали тези две народности, а не е плод на някакви фундаментална разлика между тях. И затова духовната връзка между чехите и словаците остава все така неразривна, независимо, че почти три десетилетия обитават две различни държави.

 Ивайло Лазаров
ivobg.net
Споделяне
    Споделяне
 
 

 
 
 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако не сте съгласни, научете повече   |